В спалнята се втурна зъбрата й и изхвърли дрехите й в коридора.
“Гергана, наистина ли смяташ, че тази чорба е за ядене?” Ралица бръчкаше носа, разбърквайки мътната течност в купата. “Картофите са наполовина сурови.”
“Яж, каквото има”, отвърна уморено Гергана, без да вдига поглед. “Не сме в ресторант.”
“Не си мисли, че придирнича просто така. Искам след работа да хапна нещо смислено. В нас винаги имаше топъл боб, когато баща ми идваше.”
Гергана стисна устни. За пореден път започнаха. Ралица живееше с тях от шест месеца, откакто се разведе, и всеки ден намираше повод за недоволство или храната не става, или прахът е много, или телевизорът е силен.
“Ако не ти харесва, можеш да готвиш сама”, Гергана сложи чинията в мивката. “Никой не ти забранява.”
“Кога да готвя? Работя до седем, после пътувам час и половина.”
“Значи, аз трябва да съм ти домакиня?”
В кухнята влезе Борис, съпругът на Гергана, измъчен от дрямка, в омачкана тениска.
“Момичета, пак ли се карате?” протегна се и зейна. “Целият блок ви чува.”
“Не се караме”, Ралица се усмихна на брат си със сладка усмивка. “Просто обсъждахме вечерята.”
Гергана я погледна изкосо. Колко бързо променяше тона, щом се появяваше Борис. Ставаше сладка като мед.
“Борко, може ли да говориш с управата за отоплението?” продължи Ралица. “В стаята ми е като в ледник. Цяла нощ зъби ми тракат.”
Борис се почеса по тила.
“Ами всички сме така. Зима е.”
“Ама може би радиаторите трябва да се прочистят? Или нещо?”
Гергана мълчеше и сиреше съдове. “Моята стая”. Колко лесно Ралица нарече хола си стая. А първоначално беше уговорка да остане месец, докато намери под наем.
“Гергана, къде е одеялото?” попита Ралица. “Синята премяна, която беше на дивана?”
“Изпрана е”, отсече домакинята.
“Кога ще изсъхне? Аз ще замръзна.”
“Утре.”
“А днес как?”
Гергана се обърна към нея. По лицето на Ралица беше израза на безпомощно дете, което винаги действаше на мъжете.
“Имаме други премени. В гардероба.”
“Къде точно? Не знам къде какво стои.”
Гергана мина в спалнята и извади дебело одеяло.
“Ето, вземи.”
“Благодаря ти много. А това може ли да не се пране? Да не би пак да ми потрябва.”
“Ралица, имаме пералня. Не съм мръснарка.”
Зълвата грабна премяната и я притисна към себе си.
“Разбира се, знам. Просто в нас винаги имаше резервни неща.”
Гергана усети как нещо се сви в гърдите й. Пак тези намеци, че тук животът не е достатъчно добър за Ралица.
“Борко, защо не поискаш повишение?” седна зълвата до брат си. “В нашата фирма Георги скочи с осемстотин лева.”
Борис се изненада.
“Аз не съм Георги. Работата ми е друга.”
“Но можеш да опиташ. Цените са луди. Трябва да се пести.”
Гергана реши да излезе, преди да каже нещо ненужно. Влезе в банята и пусна вода, преструвайки се, че пере.
Стената беше тънка чуваше как Ралица шепне нещо на Борис. Тя умееше така да го убеждава, че всяка нейна молба звучеше разумно. А всяка възраждане на Гергана като каприз.
След половин час Борис почука.
“Гергана, излез. Трябва да поговорим.”
Тя изтри ръцете и излезе. В хола Ралица седеше с доволен вид, а Борис стоеше с виновен поглед.
“Какво става?” попита Гергана.
“Ами… говорихме с Ралица”, започна той. “Наистина ѝ е студено в тази стая. А при нас е топло.”
Гергана замръзна.
“И какво предлагаш?”
“Може би временно да си разменим стаите? Тя да отиде в спалнята, а ние в хола?”
“Сериозно ли говориш?”
“Хайде, помисли. На нас не ни пречи. А тя е нервна след развода, боледува.”
Гергана погледна Ралица. Тя стоеше със свален поглед, но в ъгъла на устните й се криеше усмивка.
“Това е нашата спалня, Борис. Нашето легло, наши дрехи.”
“Временно е. Докато Ралица намери жилище.”
“Търси ли го?”
Зълвата вдигна глава.
“Разбира се! Но цените са високи. Опитвам се.”
“Колко време ще отнеме?”
“Ами… месец-два.”
Гергана знаеше, че това означаваше още половин година. Може би повече.
“Борис, да поговорим насаме”, каза тя.
Затвориха се в кухнята.
“Разбираш ли какво ме питаш?” прошепна тя. “Това е нашият дом.”
“Знам. Но тя ми е сестра. В трудна ситуация е.”
“А аз? Не съм ти жена?”
“Не говори глупости. Но тя е в депресия. Има нужда от подкрепа.”
“А на мен не ми трябва? Вече половин година живея като гост. Не мога да гледам телевизия, защото я притеснява. Не мога да поканя приятели. Готвя, чистя за трима.”
“Не драматизирай.”
“Не драматизирам! И сега искаш да й дадеш СПАЛНЯТА?!”
Борис премина по челото си.
“Временно е.”
“А после какво? Цялия апартамент?”
“Не бъди егоистка.”
Гергана задъхна се от яд.
“Аз съм егоистка, защото не искам да предавам своя дом?!”
“Тихо, ще чуе.”
“Нека чуе! Това е моя жилище, имам
