Дъщеря, някой те остави на прага ми; никой не те искаше, затова те отгледах,” признах на дъщеря си в осемнадесети ден от рождението ѝ.
“Какво е това?” прошепна Радка, замръзнала на прага на собствения си дом.
Възглавницата лежеше точно пред краката ѝ. Синичко палтенце, розови бузи и уплашен поглед. Дете, малко момиченце, увито в стария шал с избледнял орнамент. Мисълна, само гледаше със сълзящи очи.
Радка се огледа. Влажна октомврийска зора. Село Долна Баня все още спеше, само дим се извиваше от няколко комина в сивото небе. Никой по пътя, ни звук от стъпки, ни след от този, който остави този странен подарък.
“Кой би…” спря се сама, бавно кръчнейки.
Момиченето протегна дебеличките си ръчички към нея. На около година, може би малко повече. Чисто, нахранено, но плачещо. И без белйжка, без документи.
“Тате!” извика Радка, вдигайки възглавницата. “Тате, събуди се!”
Георги излезе от стаята, прочиствайки си очите. Набръчкано лице, износена блуза, плещи предивени от тежката работа. Замръзна на прага, очите му се разшириха, когато видя детето.
“Някой я е изоставил,” издиша Радка, гласът ѝ неволно омекна. “Отворих вратата, а тя лежеше там. Никой наоколо.”
Георги бавно се приближи, нещо кротко прекара грубия си пръст по меката буза на момичето:
“Някакви предположения?”
“Какви предположения може да има?” вълна от обърканост се надигна в Радка. “Трябва да отидем в общността. Това е тяхна работа, не наша.”
“А ако не намерят роднини?” бащата погледна момиченцето с някаква скрита надежда. “Тогава в сир
