В малката стая царуваше тишина. Петгодишният момче лежеше на белия чаршаф, очите му бяха големи и уморени. Лекарите бяха казали на родителите му, че операцията е последният му шанс.
Медицинските сестри го подготвяха за анестезията, когато той прошепна:
Мога ли да видя Роки?
Кой е Роки, миличък? попита една от сестрите.
Кучето ми. Много ми липсва. Моля ви устните му трепереха.
Знаеш ли, скъпи, в болницата не пускат животни. Ти и така си много слаб опита да обясни тя.
Момчето се обърна и сълзи заблестяха в очите му:
Но може да не го видя повече.
Тези думи пронизаха сърцето на сестрата. Тя погледна колегите си и изненадващо се съгласи:
Добре. Само за минута.
След час родителите доведоха Роки. Щом кучето видя стопанина си, скокна на леглото и се притисна до него. Момчето се усмихна за пръв път от седмици и прегърна кучето силно.
Лекарите и сестрите гледаха с влажни очи приятелството между човек и куче бе по-силно от болката и страха.
Но изведнъж Роки се настръха. Косът му настръхна, той скочи от леглото и се втурна към ъгъла, където стоеше хирургът, който трябваше да оперира. Кучето залае яростно, сякаш щяше да го захапе.
Макнете го! извика лекарят, отдръпвайки се.
Колегите му се опитаха да успокоят кучето, но тогава един от лекарите погледна странно хирурга и внезапно разбра защо Роки се държи така.
Лекарят усещаше мирис силен, остър мирис на алкохол.
Боже прошепна анестезиологът. Пиян ли си?!
В стаята настъпи мълчание. Родителите побледняха, сестрите се гледаха ужаснати. Роки продължаваше да ръмжи, сякаш защитаваше малкия си стопанин.
След минути всичко стана ясно: хирургът наистина бе дошъл пиян на смяна. Веднага го отстраниха и му отнеха лиценза.
Операцията бе отложена. Момчето бе поверено на друг лекар и след дни всичко мина успешно.
После всички говореха: Роки не бе просто вярно куче той бе ангел-пазител. Ако не беше той, крайният резултат можеше да е трагичен.






