Днес записвам един урок, който научих по трудния начин. Всичко започна с една проста вечеря, която се превърна в истински хаос.
Дома ни беше пълно с аромати на чесън, магданоз и задушено месо. В кухнята три тенджери кипяха едновременно: в едната вареха спагети, във втората пържеше се кайма за болоньезе, а в третата ориз за гарнитура, ако някой от гостите не хареса пастата. Потапях челото си с гръб на ръка, за да не оцапам кърпичката с доматен сос.
Снежанко, скъпа, нужна ли ти помощ? извика свекърва ми от всекидневната.
Всичко е наред, Румяна Иваново! отвърнах, макар че помощ щеше да ми е полезна. Но знаех: щом тя влезе в кухнята, ще започне да пренарежда тенджерите, да слага сол на вече посоленото и в крайна сметка само ще ми пречи.
Живеех с мъжа си Камен в къщата на майка му вече шест месеца. След сватбата искахме да си наемем жилище, но Румяна Ивановна настоя: Защо да хвърляте пари за наем, като можете да спестявате за собствен апартамент? Логиката беше железна, и аз се съгласих, макар в дълбините на душата си да знаех, че съвместният живот няма да е лесен.
Първоначално всичко вървеше добре. Румяна Ивановна, жена на петдесет и няколко с ярко русо боядисана коса и склонност към ефектни дрехи, ме посрещна топло. Но много скоро разбрах, че всички домакински задължения паднаха върху мен. Готвенето, чистенето, прането всичко стана моя отговорност. Свекърва ми обясняваше: Ти си млада, имаш повече енергия. Аз вече съм се изморила от живота.
Не протестирах. Първо, наистина исках да й се харесам. Второ, разбирах я сама е отгледала сина си, работила на две работи и сега, когато може да си почива, защо да не го прави? Освен това аз самият обичах да готвя и да поддържам дома в ред.
Днес беше специален ден рожденият ден на свекърва ми. Тя ме помоли да й помогна с вечерята за две от нейните приятелки Венета и Силвия. Приготви нещо специално искам да се похваля с теб пред тях.
Реших да не пестя. Купих качествено месо, добри домати и скъпи спагети от твърда пшеница. Макарони по-флотски беше любимото ястие на Румяна Ивановна, макар че нейният вариант имаше малко общо с истинския болоньезе. Но щом го искаше, ще го приготвя.
До шест вечерта масата беше сервирана. Бяла покривка, най-хубавите чинии, свещи в елегантни подсвещници. Дори купих бели хризантеми за центъра на масата. В хладилника чакаше охладено полусладко вино още една слабост на рожденичката.
Румяна Ивановна излезе от спалнята си в нова рокля яркочервена, с дълбоко деколте и широка пола. Косата й беше сложена във висока прическа, силно напръскана с лак. На врата й блестеха изкуствени бисери.
Снежанко, страхотно е! възкликна тя. Гостите ще ме завиждат!
Камен, който се прибра от работа, похвали масата и ме целуна по бузата, след което се затвори в стаята си мъжки гости нямаше.
Венета и Силвия дойдоха точно в седем. И двете бяха на възрастта на свекърва ми, но ако тя все още поддържаше форма, те бяха се отказали от това отдавна. Венета, ниска и закръглена, приличаше на месечина в цветя. Силвия беше по-висока и по-слаба, но нейният постоянно недоволен израз не внушаваше симпатия.
Румяна, скъпа, честит празник! защябтяха те, поднасяйки подаръци кутия бонбони и евтини парфюми.
В началото атмосферата беше празнична. Гостите хвалеха храната, особено спагетите.
Снежанко, злато мое, това е божествено! възкликна Венета, навивайки макарони на вилицата. Къде се научи да готвиш така?
В семейството майка ми ме научи, скромно отвърнах.
Румяна Ивановна наливаше вино. После още. И още. Бузите на жените зачервяха, гласовете станаха по-силни, смяхът по-рязък.
Момичета, започна свекърва ми, вече добре пияна, знаете ли колко съм щастлива? Намерих си такава снаха! Аз я взех от село, издигнах я, научих я на всичко.
Намръщих се. Бях от Пловдив, град с над половин милион жители, а не от някое село. И не тя ме издигна след университета си намерих работа в София и там срещнах Камен.
Разбира се, кимна Венета. Веднага личи, че е възпитана. Не като някои съвременни снахи.
А ти, Румяна, откъде си? попита Силвия.
Аз съм родена софиянка! гордо отвърна Румяна Ивановна, въпреки че знаех, че тя беше дошла в столицата от близкото село едва след гимназията.
Виното течеше рекой. Жените ставаха все по-пияни, а разговорът прие лош обрат. Свекърва ми, чувствайки се господарка на положението, започна да си позволява.
Какво пък може да има в това ваше село? подсмихна се тя, поглеждайки ме с презрение. Родителите ти сигурно живеят в хлев и ядат черва. Завършили са три класа църковно училище, нали?
И трите се засмяха.
Застинах. Баща ми беше инженер, майка ми учителка по математика. И двамата с висше образование, интелегентни хора.
А майка ти, продължи свекърва ми, сигурно е продала последната крава, за да те изпрати в София. Да
— А ви, дві огидні жаби, геть звідси, або будете їсти кльоцки з моїм волоссям! — зла невістка вилила гарячий борщ на свекруху!
