СТАРИ НЕГАТИВИ.
Всеки от нас пази тайни, които смята за съкровени. Заключваме ги в заключка и скриваме ключа от окото на всички, дори от найблизките. Мислим, че би било добре този ключ да се изгуби, но дали е възможно?
С седем часa вечерта, както винаги, Райна провежда съпруга си Иван до входната врата, обгръща го в прегръдка и го целува страстно. Пожелава му спокойна нощна дежурска смяна, без спешни операции и тежки случаи. За тях това е утвърдена традиция вече двадесет и девет години са женени и почти от раждането се познават. Заедно отгледаха трима чудесни деца двойка близнаци момчета и красива дъщеря, Нелка. Децата вече са възрастни, живеят със свои семейства и често навещат родителите.
Иван и Райна се държат за ръце, целуват се, прегръщат се, без да се срамуват да покажат нежност пред другите. Стоят до вратата, чакат се от работа, предвиждат стъпките, походката и дори дъха на другаря си.
Райна изчака в коридора задната входна врата се затръшна с писък. Остана сама, освен котката Барс, която се търколи до нея.
Всеки, който е в щастлив брак от години, знае, че е добре понякога да се отделиш от партньора и да бъдеш сам със мислите си. Както се казва, ползата от разпределяне на картите от асо до шестица, подреждане на мечтите и желанията, е като игра на пасианс без суетност и импулсивни решения. Малко време за презареждане далеч едно от друго е от съществено значение.
Котката нахраних, съдомията измия, супата сварих, черешов пай изпечех, помисли си Райна, докато стискаше телефона и прелиствуваше новините във Фейсбук.
Разбирам, че не трябва да търся в мрежата стари приятели. В ежедневната буря, който не е с теб, не е с теб това е истината, размишляваше тя, но днес ѝ се искаше да натърси в търсачката едно име, покрито с праха на вековете. Само едно око да погледне към Славко и всичко ще е ясно!
Барс се навеждаше към Райна, предлагайки си гръб, корем или глава за галене. Той винаги подчиняваше волята си на господарката си, защото изцяло зависеше от нея. След ситна вечеря и тежък работен ден котето се нави в топка под гърба на Райна и заспа котешкият график е нерегулиран, но няколко часа почивка преди нощния сън му възстановяват силите.
Добре, ако не е позволено, но силно желая, ще опитам, реши Райна и, сърцето ѝ треперейки, набра в телефона името, което почти бе из мрака на спомените. Забравено ли е?
Чудото на интернет едно докосване и вече се потапяш в мрежата, летиш безпомощно из безкрайния тунел, понякога в безсмислени далечини
В лентата се появиха десетки профили с търсеното име и презиме. Райна разглеждаше снимките на аватарите.
Със сигурност Славко се е променил за години, но не толкова, че да не го разпозная, успокояваше се тя.
А ако вместо снимка постави кола, животно или нещо друго? Как ще разбера, че е той?, плашеше се тя, но продължи да листа може би ще намеря.
След около петнадесет минути умората я натисна да остави екрана, но изведнъж се появи чернобяла снимка. Ксения (Райна) я погледна бързо, но нещо я принуди да се върне и отново да я разгледа.
Не може да е, изрече тя на глас.
Тя остави телефона на дивана и побягна към спалнята. Там, на антресолите, Райна пазеше тайните си, скрити от чужди очи.
Признайте се, и вие държите изсъхнали листа от цветя, подарени от обичан момче, празен флакон от парфюм без аромат, пожелтели кино билети, стари билети за трамвай или тролейбус, счупен грим, изгаснала брона или изшито шалче с монограми? При четене на тези редове може би се усмихвате или отригвате сълзи. Тези, на пръв поглед ненужни предмети, би трябвало да бъдат изхвърлени, но не ги пускаме. Защото са части от нашата история спомени за хора, които са оформили нашето съзнание, малки, но не толкова прости неща, което ни връща болките от миналото. Понякога искаме да ги изтрием от съзнанието, но къде е бутонът изтриване?
В найдалечния ъгъл на рафта Райна откри картонена кутия с рисунка на кристална ваза, пълна с червени рози. Надя се, че все още живее онзи, който помни вкуса на бялрозов зефир, киселосладък мармалад и лентен щербет детските аромати, които никога не се изтриват.
Тази кутия някога съдържаше обичаното от Райна лакомство. Сега, превръщайки се в съкровищница, тя пази разбити на парчета мечти.
Когато отвори кутията, пред нея се появи купчина стари писма в пожълтели пликове, завързани със синя атласна лента, суха роза и други лични вещи.
Тя хвана лентата и писмата се разпръснаха. Един плик падна на пода, от който излязоха стари чернобели фотографии.
Това е същото снимане, което видях във Фейсбук, каза тя. Помня как с Славко печатахме снимки в банята, ги изплаквахме в разтвор и ги сушихме на прозорците.
По онова време се използваха фотоапарати като Фет, Киев и Зенит. Фотографиите били чернобели, а процесът на проявяване истинска магия. Ако се оставиш твърде дълго в разтвора, снимките стават тъмни; ако ги извадиш твърде рано светли.
На една от снимките тя и Славко хранят бели лебеди в езеро, а на друга седят в обятия на пейка в парк. Тези снимки не биха се вписали в семеен албум.
Любимото ѝ рокля с бели точки бе закупена с цялата майка й заплата, след което цял месец яха само варена картофка, задушена зеле и тиква. Горещата тиган поставяха на масата и яде цялото семейство Райна, майка й, баща й и помладия брат. Има и тъмносин колан с блестяща закопчалка, подарен от леля Катя, който подчертаваше тънката й талија. Червените сандали, в които се появява на следващата снимка, са били изтърпени часове в опашка.
Това беше преди тридесет години, прошепна тя. Славко отиде в Киев, изпращаше писма, после спряха.
Тогава тя срещна Славко в компанията на приятели, докато учеше в Техники за хранително производство. Той завърши политех, но не намери работа, живееше от подкрепата на родителите, които от Афина където в Африка прекараха ваканцията си.
Любовта й към Славко беше като светкавица в сивите дни. Слепнала се бе от него, почти като обсебеност.
Ради Славко тя се разтърси от Иван, с когото бе заела три години, а следващата след като Иван завърши ординатура се планираше брак.
Иван беше й познат от детство живееха на една стълба. Той бил учтив, спокоен, добър и винаги слушал без да прекъсва. Райна беше противоположната резка, нетърпелива, импулсивна.
Учене заедно в същото училище. Преди часове Иван й помагаше да завърже шнуровете, кани я да сложи шапка и ръкавици, носеше я на рамо, държеше я за ръка, без значение от подигравките на съучениците.
Славко, за разлика от Иван, говореше без спиране, често губеше вещи, но умелше да я галени с комплименти, редки подаръци, песни на китара, ежедневни букети. Този чар разтърси сърцето на Райна и тя без съжаление остави Иван, без да обясни причината.
Иван работеше нощем в хирургията, днём учеше, почти нямаше време за Райна. Родителите му живееха от копие, а той сам се издигаше с труд и упоритост.
Колко глупава съм!, разсъждаваше си тя. Как можах да заменя Иван с този самовлюбен павел Славко!
Един път Славко я покани у дома. Пиеха шампанско, закусваха ягоди, шегуваха се. Седнаха близо на дивана, шепнеха нежни думи, той й признаваше вечна любов, целуваше я страстно. Какво се случи след това, тя не помни.
След месец, усетила странно, отиде при лекар. Дядо потвърди: бременна е.
Славко! Има новина! Скоро ще имаме дете! Момче или момиче?, попита тя развълнувано.
Сериозно? Чудесно!, отговори той мързеливо. Трябва да отида в София за работа, но ще се върна за теб. Не се тревожи. Ще се видим скоро.
Тя стоеше на гарата, махайки към влака, който набираше скорост. Не знаеше, че това ще е последният път, когато вижда Славко.
След това настъпи ранна токсикоза, сълзи, страх, отчаяние, усещане, че земята се отдръпва.
Колко е бременността?, попита Иван случайно срещайки я по улицата.
Четири месеца, изрече тя, избягвайки очи.
Той те остави? Кажи!, настоя Иван.
Славко отиде в София за работа, обеща да дойде, но спря да пише. Може би се е случило нещо, прошепна тя, сълзите й се стичаха. Иван, искам да знаеш, че съм виновна пред теб. Прости ми, моля. Обижам се сама.
Иван се опита да я хване за ръка, но тя избяга.
Скоро от общи познати научи, че Славко замина с нова приятелка в Прибалтика и следа му се изгуби.
В душата ѝ изгасна светлината. Беше ли Славко нейният лъч?
От стреса се влоши здравето й, затова я поставиха в родилното отделение за наблюдение.
Не мога да разбера, Райна! Детето се нуждае от баща това е нашият мантра, повтаряше Иван всеки ден, посещавайки я. Вземи ме за съпруг. Детето ще носи моето име. Обещавам да не ти казва, че не е мое. Обичам те от детските години, когато те видях в пясъчника в жълтото роклячко, как удряше със лопатка съседа Сашо, който викаше навсякъде. Ти беше зелена от кървави коленца. Помислих ще е чудесна приятелка! Ако съм ти дори малко важен, любовта ми ще стигне за двама. Не обещавам златни планини, но ще споделя всичко, в радост и в тъга, в здраве и в болест, докато смъртта ни раздели. Дай ми шанс!
Райна кимна, но с тежка усмивка.
Иван, не знаеш, но ще имаме двойка момчета два малки принца. Как ще се справиш? Какво ще кажат твоите родители? Мога ли да те помоля за прошка?, разплака се тя.
Иван се задръжка, безмълвно я гледаше.
Райна е осъзнаваше, че няма къде да се надява грешките й изискват цена, а тя сама е виновна за случилото се.
Така ли ще имаме две момчета? Двойно легло, двойна количка, еднакви сини комбинезони? Не всеки получава такъв шанс, отговори Иван, усмихвайки се. Ще се справим. Нищо няма да ни спре. Родителите ми ще подкрепят решението ми. Имате ли спестявания за детска стая? Аз съм ги запазил за нашия ден. Ако станеш моя съпруга, ще бъда най-щастливият човек.
От родилното отделение Иван, развълнуван, посрещна синчетата, а техните родители и двамата имаше цветя и балони. Медицинските сестри изтриваха сълзи, докато Иван грижеше се за малките, закрепвайки синята лента на техните пликчета.
Иван не наруши обещанието никога не упрекна Райна, винаги бе до нея в радост и в мъка.
След четири години в семейството се появи дъщеря Нелка.
Т
