**Дневникът ми**
Ти винаги си била излишна в това семейство, прошепна свекърва, следвайки ме с поглед.
Цветана Иванова, направих компот, може би ще опитате? предложих предпазливо, надниквайки в хола, където тя бродираше нова салфетка.
Тя дори не вдигна глава от ръкоделието.
Не ми трябва твоят компот. Имам диабет, забрави ли? Или не те е грижа?
Въздъхнах и се отдръпнах от вратата. Диабет нямаше, знаех го със сигурност. Просто още един начин да ме засегне, да ми напомни, че не разбирам нищо в този дом, в който живеех вече седем години.
Мамо, пак ли започваш? чух гласа на съпруга от коридора. Цветка се старае, готви…
Старае се! изръмжа свекървата. В борча забравя сол, ризите ти пожълтяват от перенето ѝ, а вкъщи винаги има прах.
Седнах на столчето до печката, втренчих се в каната с компота. Седем години едно и също. Всеки ден нещо не е наред. Супата или е много солена, или не е достатъчно. Подът или е лошо измит, или леглото е зле наредено.
Борис ще дойде скоро влязох в хола с поднос. Може би ще вечеряме заедно?
Цветана Иванова остави бродирането, погледна ме с изражение, което вече разбирах без думи. Презрение, смесено със съжаление.
Ще вечерям в стаята си. Не искам да гледа как храниш съпруга си с тази стряпня.
Вратата затрептя. Останаха само аз и подносът в ръцете ми, а в гърлото ми беше заседнал кълб.
Борис се завърна късно, уморен, едва поздрави. Седна на масата и започна да яде механично, втренчил се в телефона.
Как е на работа? попитах, сядайки срещу него.
Нормално промърмори той, без да вдига поглед.
Борис, трябва да поговорим.
Той вдигна очи, намръщено.
Пак за майка ми? Цвети, стига вече! Тя е възрастна, болна, има право на мнение.
Каква болна? Има леко повишено кръвно! А тя всеки ден…
Всеки ден какво? сложи лъжицата. Живее в собствен апартамент? Изразява недоволство? Това е нейният дом, Цвети!
И моят също! Аз съм съпруга тук, не прислуга!
Никой не те кара да готвиш и да чистиш. Майка ми винаги е успявала сама.
Замълчах. Безсмислено. Борис никога нямаше да разбере какво е всеки ден да вървиш по конци, да се страхуваш да кажеш дума, да се чувстваш чужда в собствен дом.
След вечеря отидох в банята, стоях дълго пред огледалото. Тридесет и две години, а изглеждам на четиридесет. Уморени очи, сведени устни. Кога успях да остарея толкова?
Спомних си каква бях, когато срещнах Борис за първи път. Весела, смешлива, пълна с планове. Мислех, че се омъжвам за принц. Висок, красив, с добра работа. А майка му толкова интелегентна, бивша учителка по литература.
Цвети, казваше тогава Цветана Иванова, колко хубаво, че Борис те срещна. Той е домашен човек, без жена ще загине.
И аз се стараех. Научих се да готвя ястията, които той обичаше от детство. Гладех ризите така, както ме научи тя. Чистех по негласния график, който беше установила.
Първата година мина спокойно. Забележките бяха меки, с усмивка. Свиквай, ще научиш. Но тонът постепенно се променяше. Критиката ставаше остра, изискванията по-строги.
При подругата ми Радка невястата е такава стопанка! въздъхваше тя. Всичко лъщя, храната вкуснотия, а най-важното уважава възрастните.
Цветана Иванова, какво греша? попитах един ден.
Тя вдигна вежди.
Нищо особено. Просто се вижда, че възпитанието ти е различно. Не е твоя вина. В твоето семейство вероятно беше по-свободно.
Тогава не отвърнах, само кимна. А в леглото плаках. В нашия дом бяха строги правила. Майка ми винаги казваше: Приемай гости достойно, поддържай чистота, уважавай съпруга си. Но защо при свекървата всичко изглеждаше различно?
Борис тогава още ме защитаваше. Но времето минаваше, а това ставаше все по-трудно. Особено когато тя започна да се оплаква от здравето.
Синко, сърцето ме боли от мъки, шепнеше, когато мислеше, че не чувам. Исках да си щастлив, а се получава обратното.
Мамо, какво общо има Цвети?
Има, защото тя не ме приема. Чувствам, че не ме обича. А аз исках да ѝ бъда като майка.
Чувах тези разговори и се чудях. Кога съм показала липса на любов? Кога не съм я приемала? Готвех, чистех, грижех се за нея при настинки, тичах до аптеката.
Борис, но аз се старая! опитвах се да обясня.
Стараеш се. Но майка усеща фалш.
Какъв фалш?
Правиш всичко насила, без сърце. Тя не е глупава, разбира.
Тогава опитах да вложа сърце. Искрено се интересувах от здравето ѝ, слушах разказите за учителските ѝ години, възхищавах се. Но и това беше грешно.
Твърде натрапчива си, каза тя. Уморена съм от вниманието ти.
Отстъпих, започнах да говоря по-малко. И тогава чух:
Напълно се отдалечи от нас. Сигурно се мислиш за по-добра.
Затворен кръг. Каквото и да правех
