Аз се разхождах бавно по алеята в Борисовата градина, когато ме спря възрастна жена, вниквайки в лицето ми с настойчив поглед.
— Марияна, не съм ви разпознала? — каза тя, леко навеждайки очите.
— Да, това съм аз. А вие кой сте?
— Не ме познахте, но аз ви познавам. Аз съм Дарина Петрова, — усмихна се жената.
— Ох, Дарина, почти не ви разпознах. Променихте се много. И аз съм по-стара, вече сме пенсионери.
— Наистина, косите ни посивяха, но красотата ти все още проблясва, Марияна. Аз вече не съм същата – животът не ме балова. Ти живееш тук? Преди всички мислехме, че си се преместила. А Калин те чакаше, търсеше те, защото не знаеше къде живеят родителите ти, — разказа Дарина.
При името Калин Марияна се тресна. Дарина забеляза реакцията й и след кратка пауза продължи:
— Наскоро го погребахме. Цял живот мислеше само за теб.
— Какво се случи?
— Сърцето му се отказа. Аз дойдох при внучката ми, която се е омъжила и учи в университета в Пловдив.
Те разговаряха дълго, бивши студентки, Дарина даде адреса си, а Марияна обеща да я посети. Калин беше братовчед на Дарина и също учеше в същия институт, но в паралелна група.
След тази среща Марияна Игнатова седеше пред прозореца на самолет, докато земята се отдалечаваше и самолетът се издигаше. Не се уплаши – летяла беше от години. Слязоха очи, затвори се, а мислите й се пренесоха към студенските дни, към събитията, които я доведоха до това пътуване.
Този чаровен младеж, когото наричаха Калин, беше висок и привлекателен от първия поглед. Синьооката, слаба като тръстика, със светли вълнообразни коси, веднага го завладя.
— Здравей, — репликира той, а очите му не се откъсваха от нея, докато тя се усмихна с леко смущение.
Тогава бяха трети курс в Софийския университет. Марияна не беше близка с Дарина, имаше най-добра приятелка Божана, с която живееха в една стая от общежитието. По-късно разбра, че Дарина, тъмна и симпатична, е сестра на Калин – майките им са родни сестри. Тя живееше далеч, в друга област.
Марияна имаше многобройни ухапващи, но беше сериозна. Целта й беше да завърши висше образование и да се установи стабилно. Много момчета се влюбваха в нейните небесни очи и в нежната й усмивка, но тя знаеше собствената си стойност и не се поддаваше на комплименти. Характерът й беше твърд, а ако някой студент я дразнеше, той бързо получаваше отхвърлящ отговор.
С Калин обаче всичко беше различно. При първата запознанска среща той попита:
— Да излезем ли след занятията?
— Да, — отговори Марияна, изненадана от собствената си бърза реакция.
Те се разходиха из Пловдив, тогава още наричан „Малка Виена“. Гледките бяха зашеметяващи – огромните сгради, необичайните фасади, красивите площадове. Марияна, израснала в провинциално градче, от шестия клас мечтаеше да учи точно тук и мечтата й се сбъдна.
С Калин се срещаха често. Той беше енергичен, уверен, понякога избул и ревнив. Не допускаше други момчета около нея.
— Марияна, ела, ще ти покажа страхотна гледка, — каза той, хванал я за ръка, и влезоха в жилищен блок, след което се изкачиха на покрива.
От високо се разкри панорамата на града, слънцето залязваше, а реката блестеше.
— Калин, благодаря ти, никога не съм виждала такава красота, — възкликна тя.
— Знаех, че ще ти хареса.
Марияна се влюби без остатък, сърцето й биеше в унисон с него. Той, който преди беше прелиствал множество момичета, сега мислеше само за нея.
— Божано, никога не съм мислела, че мога да се влюбя толкова силно, — сподели Марияна с приятелката си. — Чувствата ме преливат, но ми се струва, че Калин е прекалено ревнив.
— Разбирам, той е страстен и също те обича, затова ще трябва да понесеш малко, — отвърна Божана.
Тяхната любов беше бурна, с чести скандали и бързи помирения. Един ден, по време на вечеря в ресторант, Калин, раздразнен от жената до масата, изхвърли в нея съдържанието на чашата. Той я удари по бузата, оставяйки червен отпечатък. Марияна избяга, хванала такси и се оттегли в общежитието. По-късно Калин я намери, помоли се за прошка и вечерта завърши с плачещо се помирение.
След ваканцията те отидоха в София при приятеля на Калин, който беше художник. Прекарваха дни в разходки из Арбатския квартал, по Червения площад, посещаваха изложби и се наслаждаваха на взаимната си компания.
Марияна помнише всяка подробност от тези ваканции – сладолед, пайове, кино, метро. Въпреки постоянните си клюки, те никога не се разделиха в сърцата.
Към края на петия курс Марияна се умори от безкрайните скандали и помирения. Калин обаче имаше план:
— Марияна, искам да отида при родителите ти и да поискам ръката ти. Ще се оженим след дипломирането.
Тя се уплаши от идеята да се омъжи, защото бащата й вече имаше подреден жених – Вадим, син на стар приятел.
— Добре, Калин, но първо да завършим, — съгласи се тя.
След получаване на дипломите Марияна тайно събра вещи и избяга, без да каже нищо на Божана. Отиде в близкото село, където живееше една однокласничка, докато Калин я търсеше неделно.
Тяхната бурна любов завърши без окончателен преговор.
Марияна се ожени за Вадим – спокоен, грижовен мъж. Родиха син, създадоха семейно дело, но с времето се оттегли от него. Сега живее за удоволствието си, радва се на близнаците‑внуци.
Често се връща към спомените от университета, мислейки за Калин и онова пламтящо младост.
— Как успях да се откажа от него? — се чудеше тя. — Бих имала неимоверен брак.
Божана я кани на среща с бивши курсисти, но Марияна отказва, страхувайки се да не срещне Калин отново.
— Ако го видя, ще се съборя, — мислеше тя. — Изневярата не е опция, а той трябва да запази образа, който имам от него.
Калин също се омъжи, има деца, но винаги помни Марияна. Дядо й, двоюродният брат на Дарина, казва, че той винаги е обичал именно нея – своята малка Марияна.
Гласът на стюардесата прекъсна мечтите й, съобщавайки, че самолетът започва спускане и че трябва да се закопчем. На летището я посрещна Дарина, покани я в къщи, после заедно отидоха до гробището.
Там показваше гроба на Калин, където той погледна към Марияна с тъмни очи от паметника.
— Ще те изчакам пред входа, — каза Дарина. — Оставям те тук…
— Ето, вече съм тук, — отговори Марияна, след като сестрата й се отдалечи. — Ще седна до теб, ще поговорим. Ти ще ме чуеш. Съжалявам, че не се сбогувам по‑рано, но реших да се отделя завинаги…
Тя разговаряше още дълго, след което бавно тръгна към вратата на гробището. Дарина я изчака, разбирайки, че това е последният им разговор.
