“Време е да се запознаеш с акулите,” прошепна снаха ми, докато подготвяше “инцидента” на яхтата, надявайки се да получи трите милиарда лева.
“Поздрави акулите,” прошепна тя, докато ме изхвърляше зад борда, мислейки си, че ще се сдобие с парите ми. Синът ми, Димитър, не мръдна и пръст да ме спаси само гледаше. После се прибраха да празнуват, убедени, че съм мъртва. Но когато влязоха в къщи, аз стоях в любимото си кресло, с папка в скута. “Изненадани?” попитах спокойно. “В тази папка е истината за бебето, което донесохте… и доклада за майка му.”
Да започна отначало.
Във вторник сутринта всичко беше както обикновено. Слънцето грееше, въздухът беше свеж, а аз все още се радвах, че съм оцеляла след операция на бедрото. Шест седмици болка ме оставиха крехка, но умът ми беше по-ясен от всякога. На шестдесет и седем вярвах, че семейството е най-важно.
Затова, когато Димитър ми се обади лично, а не чрез секретарката си, усетих искра надежда. “Мамо,” каза той топло, “искаме да отпразнуваме възстановяването ти. Ела с нас на яхтата. Само тримата, като в старите времена. Да пием за здравето ти.”
Трябваше да се усетя още тогава. След смъртта на съпруга ми Румен преди две години, който ми остави огромното си състояние от софтуерната компания, нещата се промениха. Синът ми и снаха му, Весела, станаха студени. Говорехме само за пари, не за любов. Но исках да вярвам, че може би се опитват да се сближат отново.
Облякох се внимателно синя рокля, която Румен винаги харесваше. Взех такси до пристанището, където яхтата блестеше на слънце истински плаващ дворец.
Димитър ме прегърна, но прегръдката му беше неестествена. Весела стоеше на палубата с перфектна усмивка, която криеше нещо остро.
“Хубава, нали?” каза той гордо. “Четиридесет и два метра лукс. Скоро тръгваме за Гърция.”
Кимна, но си спомних парите, които им дах три милиона лева “за бизнеса на Димитър”. Съмнявах се, че даже стотинка беше отишла за работа.
Първият час беше почти приятен. Отплавахме от бреговете на Бургас в спокойни води. Отпуснах се, пиейки шампанско и наслаждавайки се на бриза. Но после Димитър започна да разпитва.
“Мамо, наследствените дела са сложни,” каза, докато ми наливаше прекалено щедро. “Наредила ли си всичко? За да няма объркване…”
Тогава забелязах Весела. Тя не просто си правеше снимки телефона ѝ беше насочен към мен, записвайки всяка дума.
И тогава всичко стана ясно.
Как бяха обработвали документите ми след операцията. Документите за “временна” пълномощност, които ме накараха да подпиша в болницата. Внезапното мълчание на финансовия ми съветник. Видях капана, който бяха оплели.
“Димитър,” казах твърдо, “искам да се върнем на брега.”
Лицето му се
