Не! Казах, не! Чуваш ли? Нищо няма да променяме там. Баща си я направи тази веранда с ръце, всеки гвоздей сам го заби.
Киро, схвани, че е напълно изгнила! Анка Иванова затвори уморително очи, притискайки телефона към ухото толкова силно, че болка прониза мочката. Дъските пропадат, покривът тече. Опасно е! Виктор казва, че може да я разглобим внимателно и
Виктор! Пак този Виктор! гласът на сина й в телефона стана рязък като шкурник. Какво му пука? Не му е жал за чуждото, ще събори всичко. Мамо, това не е просто веранда, а спомен!
Киро, какъв спомен, щом ще се срути? в гласа й се прокраднаха сълзи. Искаме да е хубаво, за да можеш да идваш с Ели, внуците да имат къде
Няма да има никакви внуци на вашата нова веранда! отсече Кирил. Ако пипнете и една дъска, повече няма да стъпя в къщата. Край, нямам време.
Кратките гудки прозвучаха като присъда. Анка бавно спусна телефона на кухненската маса. Празнотата в гърдите й, вече позната през последните шест месеца, отново стегна ребрата. Погледна през прозореца към пожълтелите листа на брезата, и светът изглеждаше също толкова сив и мрачен като настроението й.
В кухнята се показа Виктор. Висок, сив, с четкови очила, държеше отворена книга. Виждайки лицето й, веднага разбра.
Пак? попита тихо, поставяйки книгата на перваза.
Тя само кивна, безмълвна. Той я прегърна, и от топлината му, от познатата миризма на колонска вода и нещо друго, негово, близко, тя най-после допусна сълзите да потекат. Безшумно, просто като капки върху неговата карирана пижама.
Ане, стига вече гладеше й косата. Не трябваше да му звъниш. Знаеш как свършва.
Но къщата просъска тя. Ще ме убие, ако променим нещо. А не може така, всичко се рони.
Да я духат, къщата. Ще се оправим. Важното си ти. Виж до какво си се довела.
Срещнаха се с Виктор преди две години, на събор на випуск. Анка отиваше без ентусиазъм, подтикната от приятелката си Радка. След смъртта на Иван, първия й мъж, минаха десет години, през които тя живееше само за Кирил. Първо училище, след това университет, първата работа Не забелязваше как времето лети, как се появяват бръчки, как синът й от непохватен тийнейджър се превърна в мъж.
И после се премести. Нае апартамент с приятелката си Ели, и домът опустя. Вечерите станаха тежки от тишина. Анка се опитваше да се занимава записа йога, почва да плете, препрочита цялата библиотека. Но пустотата оставаше.
Тогава на събора се появи той. Виктор, съученикът, когото едва помнеше. Тихият, скромен момък от последната пейка. Сега пред нея стоеше уверен мъж, професор по математика в университета. Вдовец. Разговаряха цяла вечер. А сега, докато сълзите й бавно пресъхват върху карираната пижама, Анка пое дълбоко въздух и за пръв път от месеци усети, че не е сама. Пръстите й се вкопчиха в ръкава му, а навън под брезата едно пожълтяло листо се откъсна и полетя към земята, тихо и необратимо. Утре щеше да го разчисти. Или някой друг ден. А днес просто беше достатъчно да стои така, прегърната, живееща.
