Ти в себе ли си? прошепна той, правейки още една крачка напред, навлизайки в личното ѝ пространство.
Защо не пусна сестра ми?
Стефан не влезе в апартамента той нахлу, донесъл със себе си от стълбището порив на студен есенен въздух и миризмата на раздразнението си.
Ключът се завъртя бурно, с сила, вратата удари стената, и той замръзна на прага, без да сваля мократа от дъжда якa.
Лицето му, обикновено добродушно и леко мързеливо, бе изкривено от ярост, която дори не се опитваше да скрие.
В кухнята, на малкия диван до прозореца, седеше Елица. Четеше.
Светлината от лампата падаше върху косата ѝ и страниците на дебелата книга с твърди корици. Тя не се сепна от шума, не вдигна глава. Само пръстът, който следеше реда, спря.
Изчака човекът да повтори въпроса си, този път по-високо, с нотки на едва сдържан гняв.
Елицо, говоря с теб! Милена ми се обади, почти плачеща. Те и мъжът ѝ дойдоха специално по обед, гладни, а ти не отвори! Какво трябваше да кажа? Че жена ми реши да покаже характер?
Едва тогава Елица бавно, сякаш неохотно, откъсна поглед от книгата. Не я затвори, а внимателно сложи тънка отметка и я постави на дивана до себе си.
Погледна го. Очите ѝ бяха ясни, студени като зимен ден. В тях нямаше нито страх, нито вина, нито съжаление. Само спокойна, тежка умора.
Чух звънеца, каза тя с равен глас. И видях кой е на вратата. Затова не отворих.
Стефан не очакваше такъв отговор. Очевидно беше подготвен за извинения, за оплаквания от главоболие или просто, че не е чула.
Прякото признание го изненада. Направи няколко крачки към кухнята, ботушите му оставяха мръсни следи по чистия под.
Значи умишлено го направи? понижи глас, което само го направи по-яростен. Видя, че сестра ми е, и нарочно я остави да стои навън? Какви са тия номера, Елицо? Те са свикнали да обядват при нас!
Последното изречение го изрече така, сякаш се позоваваше на ненарушим вселенски закон. На традиция, издялана в камък.
*Свикнали*. Думата висеше във въздуха, пропита от неговия праведен гняв и нейното мълчаливо неприемане.
За него това беше норма сестра му и мъжът ѝ, работещи наблизо, идващи при тях всеки ден на обяд.
Беше удобно, икономично за тях, и, както той смяташе, напълно нормално. Никога не се замисляше откъде идва храната, кой я готви и чисти след тях. Тя просто *беше*. Като слънцето, което изгрява.
Елица мълча стана от дивана. Беше по-ниска от Стефан, стройна, но в този момент изглеждаше, че тя изпълва цялата кухня.
Приближи се до плотa и се подпря на хладния му ръб. Гледаше го право в очите, в зачервеното му лице, в капките дъжд по тъмната му коса.
Свикнали? накрая повтори тя неговата дума.
Звучеше тихо, но удари като камшик. В гласа ѝ нямаше емоции, само гола констатация.
Леко наклони глава настрани, сякаш го разглеждаше като непознат предмет.
Време е да отвикнат.
Стефан замръзна за миг, мозъкът му отказваше да възприеме чутото. Това беше открит бунт.
Нарушаване на ненаписания договор, на който, според него, се крещеше бракът им и неговият душевен комфорт.
Първоначалният гняв, предизвикан от оплакването на сестра му, се превърна в нещо по-дълбоко и лично усещането, че на неговата територия, на неговите правила е нахлуто по най-нахалния начин.
Ти в себе ли си? прошепна той, правейки още една крачка напред, нарушавайки личното ѝ пространство. Какво право имаш да решаваш кой да идва в *моя* дом?
Това е сестра ми! Моя кръв! Те идват не при теб, а при мен! А ти, като жена ми, трябва да си гостоприемна! Това е твой дълг!
Говореше високо, изпълвайки кухнята с възмущението си. Всяка дума беше обвинение. Не питаше, а констатираше.
Рисуваше картина на свят с ясни роли: той глава на семейство, изхранващ; тя домакиня, осигуряваща уют и топла вечеря за него и близките му.
И сега тази картина се пукаше по шевовете.
Стана алчна, Елицо! Егоистка! Жалко ли ти е купа чорба за моите роднини? Представяш ли си как изглежда това отстрани?
Ще ни се смеят! Ще кажат, че Стефан е под бича, че жена му му диктува с кого да общува!
Елица слушаше тази тирада, без да променя изражението си. Не свеждаше поглед, не се опитваше да вмъкне дума. Просто го гледаше, и в спокойствието ѝ имаше нещо плашещо.
Даде му да изсипе цялата отрова, натрупана след краткия разговор с Милена.
Когато най-сетне замълча, тежко дишайки, тя не отвърна на обвиненията. Вместо това направи нещо, което той най-малко очакваше.
Мълчаливо го заобиколи, отвори чекмеджето на кухненската маса и извади евтин калкулатор, който обикновено използваше за сметките. После взе бележник и химикалка.
Стефан гледаше действията ѝ с изненада. Очакваше сълзи, крещене, спорове всичко, но не и тази студена, делова бъркотия.
Елица седна на масата, отвори бележника и включи калкулатора. Сухите щраквания на бутоните прозвучаха ог
