Как дойде този именно техният юбилей, казва Любка. Намериха си време да го отметнат и в същото време в селото. До Любка стигат откъси от недоволния мъж. Тя разбира, че брат му е поканил всички за двадесет и петата годишнина от съвместния им живот, т.е. за сребърен брак.
Телефонът на Ивайло звъни силно и настоятельно, докато той не вдигне.
Позвънява му двоюрният брат от селото.
Здрасти, Захари, здрасти! казва Ивайло. Как върви? Добре, а в събота?
Ще кажа на Любка! Разбира се, ще дойдем, къде иначе да се появим?!
Любка влезе в стаята.
Как дойде този именно техният юбилей, повтори тя. Намериха си време да го отметнат и в същото време в селото.
От недоволния мъж до нея стигат фрагменти от изречения.
Тя схваща, че брат му е поканил за двадесет и петата годишнина за сребърен брак.
И Ивайло с Любка, след като почти решават да се разделят, се оказват в криза. В последно време им липсва хармония, между тях се заражда отчуждение и отдалечаване.
Преди два дни решават да се разведат. Любка не желае да отиде на сребърния брак не й стои настроение
Може би сам ще отидеш, Ивайло, защото ти си брат му. Аз обаче искам да се видя с Тетяна, казва тя за съпругата на Захар. Винаги сме били близки и се посещаваме
Как да стигнем до тях за юбилея и да кажем, че се разделяме? питаше се тя.
Пътуването от града до селото с автобус отнема четири часа, а остарелият им автомобил стои в гаража от три месеца.
Ранете са карали често до селото на Захар, където Ивайло е роден и израснал.
Сега машината не работи, Любка не знае дали да я ремонтира и да влага пари или да купи нова.
Този предвиждан развод объря плановете им.
Ивайло също мисли:
Навряд ли Любка ще дойде, вероятно ще откаже. А ако отида сам Ще трябва да кажем на Захар и Тетяна, че се разделяме. Те ще се чудят, дали новината е нужна в деня на техния празник. Те имат сребърен брак, а аз с развод не е праволинейно.
Когато видя, че жена му влезе в стаята, Ивайло казва:
Захар се обади, да се срещнем ли? Няма да говорим за нашите отношения. Дали да се срещнем, за да се справим с развода?
Любка кима:
Добре, те имат празник, нека отидем, кой знае какво ще се случи.
Автобусът спря и шофьорът обяви:
Тук всички слизат, автобусът не продължава!
Как така не продължава?! възмути Ивайло. Още пет километра до селото!
Пътят е лош, дъждовете току-що спряха, няма да мога да продължа, иначе ще се запъна. Търсете пукане или вървите пеша, каза твърдо шофьорът.
Ивайло и Любка слезоха от автобуса, той с чанта в ръка. Пешеходен маршрут от пет километра не беше предвиден.
Какво ще правим, да чакаме пукане или да вървим пеша? попита той съпругата.
Можем да чакаме пукане до зори, иначе ще трябва да вървим пеша, отвърна Любка.
След като се накъсаха с шофьора, Ивайло тръгна напред, а Любка го следваше по езика на пътя. Пътят бе истински клопка огромни калuши, но крайчето беше ходим.
Странно, Любка мълчи и не се ядоса, мислеше Ивайло. У дома би викаше. Тук събира гнева, ще избухне по средата на пътя
През половината от разстоянието им се появи дъбов га̀й, след което селото беше почти пред тях.
Ивайло очакваше да се ядоса, но тя мълчеше и продължаваше спокойно.
Когато спрели, Ивайло постави чантата на земята и попита:
Уморена ли си? почувства лека вина, че я принуди да дойде.
Малко, мога да почина на онова дърво, посочи тя към паднало клонче.
Седнаха на клончето, погледнаха около тях. Слънцето още не залязваше, птиците пееха, пеперудите танцуваха, листата шумяха, коничето цвили.
Любка си спомни как преди почти двадесет години стигнаха до село, където вече бяха подредени масите и гостите чакаха младоженците.
Как се е променило за двадесет години, гората е пораснала, дъбовете станаха високи и внушителни, каза Любка.
Времето лети, всичко се променя, отговори Ивайло. Спомняш ли си как онзи ден колелото почти падна от колата? Ти в рокля, на токчета, аз в костюм и полираните обувки, вървяхме по езика към селото, докато Захар сменяше колелото. Не изчакахме и тръгнахме пеша. Не мина дълго, но ти се подпипа кракът.
Да, кракът ми се навърза, се засмя Любка. Добре, че Захар бързо поправи колата, иначе нищо повече нямаше. Сега нямаше да вървим пеша, щяхме да чакаме.
След малко почивка отново тръгнаха.
Веднъж те мислеха за себе си: Ивайло си спомняше походите с приятели от училището, а Любка никога не беше към гората, живееше в града.
Любка, уморена, мислеше:
Докато синът служи, ще се разведем. Той ще не е доволен, но какво да правим? Всичко вече е решено
Пътят ги изведе от гората и се появи селото в долината.
Каква красота! През лятото е особено красиво ярки цветове, топло, слънце, рече Любка.
Да, винаги е красиво тук, пролет, есен, зимата също. Дойде и машината ни се развали, жалко, щяхме да стигнем по-рано, отговори Ивайло.
Отвориха портата, влязоха в двора и видяха Захар, който вече подреждаше масите. Той се спря, ги прегърна.
Пешеходци сте ли? възкликна той. Къде е колата? Защо не ми казахте по телефона, щях да ви посрещна. Пътят е ужасен, но аз бих минал по околната пътека.
Не знаехме, че автобусът няма да продължи, затова тръгнахме пеша. Но поне си взехме прясна въздух и се насладихме на природата.
Любко! прегърна Тетяна, радостта й беше откровена. Колко е хубаво да ви видя, отдавна не се виждахме. Утре имаме юбилей, сребърен брак. Времето мина като миг, не успяхме да се обърнем.
Захар и Ивайло си поговориха, после се смениха дрехите и всички се настаниха за вечеря. Дълго си бяха в двора, смяха се, после се разпределиха в стаите. На Ивайло и Любка подготвиха малка стая с нов диван.
Виж, наскоро купихме нов, показа Тетяна в разтегнатия и подреден диван. Този е нашият. Лека вечер.
Любка се раздеха и се спря до стената, оставяйки по-голямата част от дивана за Ивайло. Те вече не спяха заедно, но той се настани в ъгъла.
Любко, защо си притисната към стената? Лягай нормално, има място и за двамата. Кракът ти вероятно болка, след пет километра ход, му каза Ивайло.
Не е болка, а просто усещане, отвърна тя.
Ивайло изтегли одеялото от краката й и започна да масажира стъпалата.
Остави ме, Ивайло. Ще отиде, след една нощ ще се оправиш, каза тя.
Мълчи, ще ти разтегна и ще стане по-лесно, настоя Ивайло.
На следващия ден Ивайло и Любка помогнаха да се подредят масите в двора и посрещнаха гостите. Разговорите започнаха тихо, после станаха по-шумни.
Музиката започна, запяха песни, танцуваха, празникът се превърна в шумно веселието. В селото всички се познават, радват се.
Представяш ли си, Ивайло, двадесет и пет години с Тетяна, всичко е било, но доброто е повече. Понякога се крием, обиждаме се, но се помиряваме. Не можем да останем обиждани дълго, тя е добра! Тези неща са навсякъде, казва радостен Захар на брат си. Четвърт век, гласът се разнася, четвърт век! Тетяна е моята, никой друг не я замества, никой няма да ми е нужен!
Захари, спри вече, шепне съпругата му на ухото. Наистина…
Нека всички знаят колко е добра и хубава съпругата ми, найкрасива в света! вика Захар, а гостите аплодират.
Ивайло наблюдава Любка, двамата гледат щастливата двойка.
Как да кажат, че се разделят в такъв момент? Не може да развалят радостта.
Любка усеща щастие във въздуха, всичко е пропито с него, обгръща гостите и души им
Ивайло гледа съпругата с нови очи и му минава мисълта:
Моята Любчо не е полоша от Тетяна! Понякога има недоразумения това е животът. Защо изведнъж решихме да се разведем? Не, не искам да губя съпругата си!
Той безмълвно я прегърна, а тя се изненада и му влезе в очите.
Тя видя топлина, любов и нежност в него, както и нещо непознато После разбра, че чувства същото.
Вероятно и двамата почувстваха щастието на празника на Захар и Тетяна
Може би щастието ни обвива, помисли Любка и се усмихна към Ивайло, който я целуна в бузата.
На следващия ден имаше кебапчета, дълги разговори, а Ивайло вече не пускаше Любка далеч от себе си; когато тя се отдалечаваше, той я следеше с поглед.
След това Захар ги заведе обратно с автобус
У дома Ивайло, сякаш нищо не се е случило, попита съпругата:
Любко, какво да правим с колата? Ако я ремонтираме, ще са нужни много лева, може би нова да купим? Да я продадем и да добавим парите, какво мислиш? И не искам да пътувам с автобус към Захар
Ти решавай, ако трябва да купим, нека купим, ти подобрият си с машините, отговори Любка.
Добре, утре сутринта ще отидем на пазара, ще разгледаме, ще сравним, защото ще пътуваме заедно!
Повече разговори за развода не им се случиха, като че ли решението се разтвори само.
Синът им се завърна, жене се. И Любка и Ивайло остават щастливи, както и преди.
