Скъпият автомобил спря пред една уютна цветарница. Магазинът, който беше отскоро отворен в града, бързо спечели популярност сред местните. Дори от съседните квартали идваха за ексклузивни аранжировки.
Изберете ми най-красивия букет. И най-големия. Имам син! с лъчезарна усмивка младият мъж се обърна към приветливата цветарка.
По пътя към родилния дом Борис си представяше как ще вземе малкия в ръце за първи път и ще стане истински баща. Спомените за собствения му баща бяха тежък товар. Единственото светло детско спомняне беше как висок, здрав мъж го вдигаше високо над главата си, предизвиквайки страх и възторг едновременно. Но скоро Никола Петров напусна семейството и не просто ги изостави, а лиши жена си и десетгодишния си син от покрив над главата.
Всичко започна, когато в дома им често започна да идва приятелката на майка му, Веселина Георгиева, работеща в болницата. Понякога тя идваше на вечеря с бутилка медицински спирт, а при слабите възражения на майката винаги отвръщаше:
Остави, бе! Какво толкова? За апетит е, оправдаваше се, когато майката на Борис изразяваше недоволство. Имаш такъв чудесен мъж! Трябва да го глезиш и обичаш, да го цениш.
Един път Веселина покани малкия Борис и родителите му на рождения си ден. Тя живееше с двете си дъщери в другия край на града. Цялата вечер домакинята се въртеше около Никола Петров, подливаше му питиета и му обръщаше внимание.
А един ден, след тренировка, Борис чу разговор на кухнята.
Отивам. Да, обичам Веселина. Между нас всичко отдавна свърши и любовта, и уважението. А с нея имам любов. Тя ме цени, не като теб. заяви баща му.
Не теб те цени, глупавче, а парите ти, отвърна майка му.
Знаех, че ще кажеш така. Без скандал не можеш. Между другото, ще трябва да продадем жилището и да разделим парите.
Какво? Нямаш ли съвест? Това жилище ми подариха родителите ми за сватбата ни!
Точно за нашата, не за твоята. Общо е.
А за сина помисли ли? Къде ще живее, къде ще спи, какво ще яде?!
А ти помисли ли как ще живея в едностаен апартамент с любимата си жена и две ученички? Освен това, аз просто искам по справедливост…
Две години Борис и майка му живееха при баба и дядо. После те взеха ипотека и си купиха жилище. След няколко години Венета Стефанова се омъжи. Когато Борис завърши университет и се ожени, апартаментът на доведения му баща беше преписан на него.
Ще обичам сина си и никога няма да предана ни него, ни Радослава, мислеше Борис, връщайки се от жена си. В следващите дни трябваше да купи всичко необходимо за бебето и да обзаведе детската стая. Съпрузите бяха решили да не купуват нищо предварително поради суеверията на Радослава.
…Приближавайки се към дома си, Борис забеляза непознат плешив мъж. Нещо в изражението му му беше неуловимо познато.
Борис, здравей, сине! Не ме ли познаваш?
Баща?..
Той е! Забелязах те, щом излезе от колата. Яка кола, между другото.
Извинете, но бързам. Борис стисна юмруци и се опита да го заобиколи.
Извинете… Бързаш… Не трябва да сме такива непознати. Може би ще ме поканиш за минута? Да поговорим като мъже.
В друг момент Борис нямаше да губи време с този човек. Но днес беше в добро настроение. Без да отговори, тръгна към входа. Никола Петров възприе мълчанието му като съгласие и последва сина си.
Яко жилище! Голямо е, каза госта, оглеждайки се. Виждам, че си успял! И можеш да помогнеш на роден човек.
За какво говорите?
Все едно не разбираш. Първо, имаш свободни стаи. Второ, явно можеш да ми помогнеш. А аз, твоят баща, имам проблем.
Не разбирам какво общо има моето благополучие с вас. И защо смятате, че ме е грижа за вашите проблеми? Не сме се виждали двадесет години… Не сме си нищо. Какво искате?
Загазих. Скарах се, даже се бих със съпруга на доведената ми дъщеря. Нарече ме използвач. Представяш ли си?! Аз използвач! Докато работех в завода и издържах Веселина и дъщерите ѝ, бях добър. Но след пенсия всичко се промени. Накратко изхвърлиха ме. Изхвърлиха ме от жилището, което аз издържах! А кредитите, които тя взе на мое име, останаха. В тежко положение съм, сине. Борис постоя в мълчание, погледът му блуждаеше по стените на апартамента, където всеки мебелен ъгъл носеше спомен от годините, изградени с майка му с цена на жертви. Най-сетне вдигна очи към мъжа, когото някога наричаше татко.
Няма да ви пусна в дома си каза спокойно, но без колебание. Не защото не мога да помогна. А защото знам какво значи да останеш без покрив. И не искам синът ми някога да чуе същите думи, които аз чух от вас.
После отвори вратата.
Благодаря, че дойдохте. Това е всичко.
