Съседката ми е по-близо от теб каза майка ми и затвори телефона.
Радостта стоеше в кухнята на софийския си апартамент, държейки телефона в ръка, като че ли се бе превърнал в змия. Току-що бе звъннала на майка си в Пловдив, искаше да сподели за повишението си на работа. А получи това.
Какво става? попита мъжът ѝ Борис, влизайки в кухнята. Изглеждаш много бледа.
Мама каза, че съседката ѝ е по-близка от мен Радостта бавно сложи телефона на масата. Просто така го каза.
Сигурно сте се скарали за нещо?
Не! Разказвах ѝ за повишението, а тя ми отвърна: Радо, ти си си там със своите работи, а на мен Ваня Стефанова ми помага всеки ден в магазина ходи, лекарства купува. Тя ми стана по-скъпа от тебе.
Борис намръщи чело и седна срещу нея.
Слушай, може би не се чувства добре? Главоболие има…
Какво главоболие! избухна Радостта. Напълно е на себе си! Нарочно го каза, за да ме нарани. А знаеш ли защо започна всичкото? Преди малко ѝ предложих да дойде при нас през лятото, да наемем къща край София, а тя: Защо ми трябва вашата къща, като тук имам Ваня, заедно градиним.
Радостта замлъкна, после се горчиво усмихна.
А аз ѝ правех пари всяка седмица. По сто лева. За каквото ѝ трябва, казвах. Мислех, че ѝ помагам.
Спри да ѝ пращаш каза твърдо Борис. Ако съседката ѝ е по-близка, нека тя да помага.
Борис, не говори така! Това е майка ми!
Твоята майка, която те нарани? Радо, съвземи се! Нормална майка не говори така с дъщеря си.
Радостта стана и се отправи към прозореца. В двора децата играеха, смяхът им се носеше отвън, но сега звучеше далечен и чужд.
Ваня Стефанова наистина бе добра съседка. Вдовица, децата ѝ бяха в чужбина, идваха веднъж годишно. Радостта я помнеше от детство тогава леля Ваня бе строга, винаги им напомняше да не вдигат шум. А сега бе станала по-скъпа от дъщеря ѝ.
Телефонът звънна. Майка ѝ.
Не вдигай каза Борис.
Ами ако нещо се е случило?
Ако нещо стане, нека звъни твоята близка съседка.
Радостта все пак вдигна.
Да?
Радо, защо затвори? Говорехме си.
Мамо, ти затвори. След като каза за съседката.
А, това… в гласа ѝ се появи дразнене. Просто казах истината. Ваня е тук, всеки ден ми помага, а ти си там, в София. Когато ми скочи кръвното, кой викаше линейка? Ваня. А ти къде беше?
Мамо, на работа бях! Не знаех, че ти е зле! Не ми звънна!
Защо да ти звъня, като няма да дойдеш? Работата ти е по-важна.
Радостта усети как сълзите ѝ застиват в гърлото. В гласа на майка ѝ се носеха стари обиди, които мислеше, че са изчезнали.
Мамо, искаш ли да дойда утре? Ще взема свободен ден.
Не трябва! Не ми трябваш. Ваня ще ме води до лекаря. А ти щеше пак в телефона да си.
Радостта се почувства като удряна.
Добре, мамо. Ще бъде както казваш.
Между другото гласът ѝ стана официален, спри да ми пращаш пари. Ваня каза, че не е редно децата да си купуват съвестта. Ще се оправяме.
Радостта мълчеше. В телефона се чуха шумове, после гласът на майка ѝ, но вече не към нея:
Ваню, какво е това лекарство? За стомаха? Благодаря ти, миличка…
Свърших шепна Радостта и затвори телефона.
Борис я прегърна.
Не осъзнава какво говори. Може би наистина не е наред.
Осъзнава. Напълно Радостта се отдръпна. Просто вече съм й чужда. Знаеш ли, когато учех в университета, тя ми казваше: Защо ти трябва висше? Омъжвай се, раждай деца. А като започнах работа: Карьеристка, семейството си забравила.
Радо, но ти ѝ звънеше всяка седмица!
Звънех. И всеки път слушах колко съм лоша дъщеря. Рядко идвам, подаръците не са ѝ по вкуса, малко време прекарвам с децата. А сега е Ваня.
Радостта седна на стол и потърка челото.
Най-обидното е, че наистина исках да я взема при нас. Да ѝ направя стая, да се грижа за нея. А тя… Съседката ѝ е по-близка.
Децата ѝ, десетгодишните близнаци Мартин и Сия, втурнаха се в апартамента, шумни и оживени.
Мамо, кога ще ходим при баба? попита Сия. Обеща, че през ваканцията.
Радостта погледна дъщеря си и не отговори веднага.
Не знам, Сийо. Може би няма да ходим.
Защо? учуди се Мартин. А подаръците, които ѝ направихме?
През лятото децата бяха събрали снимки, рисунки, Сия дори бе избродила кърпа. Всичко чакаше в хубава кутия.
Ще ги дадем после тихо каза Радостта.
Мамо, зле ли си? Сия се приближи и я погледна със загриженост. Очите ти са червени.
Не, просто съм уморена.
Борис отведе децата в стаята, обяснявайки им, че баба им не се чувства добре и ще трябва да отложат пътуването.
Вечерта, когато децата заспаха, Радостта преглеждаше стари снимки. Ето я малка, с майка си в къщата на дядо. Ето ги пекат заедно сладки. Абсолвентската снимка майка ѝ горда до нея със златен медал.
Кога се промени всичко? След смъртта на баща ѝ? Или още по-рано?
Баща ѝ беше починал преди пет години и оттогава майка ѝ беше различна. Затворена, обидчива, недоволна. Радостта мислеше, че е скръб, че времето ще излекува. Но времето минаваше, а майка ѝ ставаше все по-чужда.
За какво мислиш? попита Борис, като седна до нея.
Че може би наистина съм лоша дъщеря.
Глупости! Звъниш ѝ редовно, пращаш пари, идваш, когато можеш. Какво още иска?
Да съм до нея. Всеки ден. Като Ваня.
А работата ти? Децата? Нашето семейство?
Радостта сви рамене.
За нея това не е важно. Важно е, че съм далеч.
Телефонът пак звънна. Този път беше непознат номер.
Ало?
Здравейте, Ваня Стефанова съм, съседката на майка ви. Вие Радост ли сте?
Да, аз съм.
Трябва да дойдете. С майка ви нещо не е наред. След разговора ви не спира да плаче. Не знам какво да правя.
Гърлото на Радостта се стегна.
Какво… какво точно става?
Плаче и повтаря: Дъщерята ме обиди, дъщерята ме обиди. Опитвам се да я успокоя, но не слуша. Мисли, че вече няма да ѝ звъните.
Ваня, тя… болна ли е?
Не, напълно е на себе си. Просто много й е мъчно. Казва, че е излязла от нерви, че ви обича, но не умее да го покаже.
Горчивината в сърцето на Радостта започна да тъне.
Кажете ѝ, че утре идвам. Задължително.
Ще ѝ кажа. А то се чудех дали да не викам лекар.
След като Ваня затвори, Радостта продължи да държи телефона в ръка.
Ще отидеш? попита Борис.
Ще отида. Вземам децата, ще занесат подаръците. Може би наистина не умее да каже, че й липсвам.
Ами ако пак започне за съседката?
Няма. Ваня е добра жена, но тя е чужда. А аз съм дъщеря ѝ. И ще остана такава, каквото и да казва.
На сутринта Радостта тръгна към Пловдив с децата. В колата Мартин и Сия бърбореха колко ще се зарадва баба им, а тя гледаше през прозореца и мислеше, че понякога хората казват съвсем друго, отколкото чувстват.
Майка ѝ ги посрещна на прага, със сълзи по лицето.
Прости ми, дъще. Прости на стара глупачка. Не исках да кажа това…
Всичко е наред, мамо Радостта я прегърна. Дойдохме. Всички дойдохме.
А Ваня Стефанова, която стоеше пред вратата си, леко се усмихна и се прибра. Разбираше: съседките са хубаво нещо, но семейството винаги е първо.
