Мария Иванова пекеше кюфтета, когато чу звън на вратата. Тя излезе от кухнята, за да отвори.
Мамо, това съм аз, прекъсна я на половин път дъщерята Елисавета. Аз ще отворя.
Добре. Не знаех, че идваш кълна се Мария.
Ами, как стоиш? Отиди, печи кюфтетата си, раздразнено каза Елисавета, обръщайки се към майка си от входната врата.
Какви мои? Аз вече купих каймата отвърна Мария.
Мамо, затвори вратата. Елисавета очи се със съчувствие.
Щях да кажа така веднага. Мария се прибра в кухнята, задържа вратата зад себе си, изключи газта под тигана, свали предната престилка и излезе от помещението.
В антрето Елисавета слагаше якета. До нея стоеше Иван, приятелят ѝ, който не можеше да отмине погледа от влюбените в него очи.
Здравей, Иван. Какво ви прави? Заповядайте да се храните с нас.
Здравейте, усмихна се младежът и се погледна съмнително в Елисавета.
Тичаме, отговори тя, без да гледа майка си.
Ами, ще се присъедините? Приготвих всичко, повтори Мария.
Иван се замръшка.
Не! изръмжи Елисавета. Хайде. Хвана Иван за ръка и отвори вратата. Мамо, можеш ли да затвориш?
Мария се приближи към вратата, но я остави леко отворена, за да чуе каквото се случва навън.
Защо говориш толкова грубо с нея? Мирише вкусно, щях да се наложа кюфтета.
Хайде, да се спрем в кафето. Уморих се от кюфтетата, пробурчаше Елисавета.
Как могат да се уморят? Обожавам кюфтетата на майка ти, бих ги яла всеки ден, каза Иван.
Какво отговори Елисавета, Мария не разбра. Гласовете от стълбите затихнаха.
Мария затвори вратата и влезе в трапезарията. Брат й, Георги Петров, седеше пред телевизора.
Георги, хайде да ядем, докато всичко е топло.
Какво? Хайде. Той се изправи от дивана, премина през Мария, седи на масата.
Какво имаме днес? попита настойчиво.
Ориз с кюфте, салата, отвърна Мария, отваряйки тигана.
Колко пъти ти казах, че не ям пържени кюфтета, намръщи се мъжът.
Добавих си малко вода, почти парни станаха, Мария замръсна пред котлона с капак в ръка.
Добре, давай. Последен път.
На нашата възраст е невярно да се отслабва, отбеляза Мария, поставяйки пред Георги чиния с ориз и кюфтета.
Каква възраст? Аз съм само петдесет и седем. За мъжа това е възрастта на мъдростта и разцвета. Георги се натисна с вилица в кюфта, отцедил половината.
Какво става, ще се съгласите с нещо? Светла избяга, отказа да яде, ти се вълнуваш. Ще спра да готвя, ще видим дали ще ви се пее. Мислите, че в кафето храната е повкусна и пополезна?
Ами, не готви. И на теб не вреди да отслабнеш. Скоро няма да се вмъкнеш в вратата. Георги довърши кюфтето и грабна второто с вилица.
Какво? Ти ме смяташ за дебела? Аз съм изгоряла от гърбото, защо изведнъж се грижи за себе си? Купих си дънки, кожено яке, шапка. Острих глава за маскиране на плешивостта. За кого се правиш? Определено не за мен. Дебела съм. Със кого да се сравнявам? с обида попита Мария.
Дай ми спокойно да ям. Георги вдигна вилица с ориз, но не го занесе до устата, поставяйки го в чинията. Дай кетчуп, настоя.
Мария извади от хладилника буркан кетчуп, с сила го постави пред него и безмълвно излезе от кухнята. Ужинът й остана непокътнат.
Тя се затвори в спалнята на дъщерята, седна на дивана и сълзите излязоха.
Готвя, се старая, а те Аз всичко за тях правя, а в замяна нищо. Мъжът се млади, гледа настрана. За него съм дебела. Дъщерята ме гледа като слугиня. Ако съм пенсионирана, дали могат да ме подиграват? Бих работила, ако не ме уволниха. Опитните служители вече не се търсят младите трябва да влязат. А какво могат младите?
Събуждам се преди всички, въпреки че не работя, за да приготвя закуска. Целият ден се въртя, нямам време да легна. Само виновна съм, че се поглезих. Е, сега са ми на рамо, пътуват, веша крака.
Сълзите скользяха по бузите, оставяйки влажни следи. Мария заглуши всхлипа и притисна очите и бузите с дланите.
Тя винаги е мислела, че имат добра семейна обстановка не идеална, но не полоша от другите. Дъщерята учи в института, успява добре. Мъжът не пие, не пуши, печели пари. Дома уют и ред, вкусна храна. Какво още да му липсва?
Мария погледна в огледалото на фасадата на гардероба, прегледа се. Ама, да, натегнах се, но не съм твърде дебела. Абрисите са помалко видими на кръглите бузи. Винаги съм обичала да ям. Готвя добре. А им явно не им е нужно. Когато работех, правех прически, навивам коса. Сега си закрепвам на задната глава, за да не пречат. Поудобно. Какво да правя, да се грижа за дома на токчета и прическа? Трябва да отслабна. И да боядисам косата. Тя се захвърли обратно на леглото и замисли се.
Сутринта Мария не се събуди порано от обичайното. Оставаше в леглото, правейки вид, че спи. В пенсия имам право да не стана от леглото веднага. Нека сами си правят закуска.
Билокът звънна. Мария се промърмори и се обърна към стената.
Какво, болна си? попита Георги без капка съчувствие.
Угу, отговори Мария и се притисна носом в одеялото.
Мамо, болна ли си? влезе в стаята дъщерята.
Да, закусвайте сами, тихо каза Мария от под одеялото.
Елисавета изфирика недоволна и отиде в кухнята. Скоро чух как се запали чайникът, как се отваря хладилникът, гласовете на дъщерята и мъжа станаха приглушени. Тя почти не чуваше през одеялото, но не се изправи, реши да играе ролята на болна до края.
В стаята влезе Георги, носещ уханието на скъп мъжки парфюм аромат, който Мария сама му бе купила. След това той и дъщерята излязоха един след друг. Настъпи тишина. Мария отхвърли одеялото, но не се изправи, затвори очи и почти заспа.
Събуди се след час, разтегна се сладко и отиде в кухнята. Мивките пълнеха с немити чаши, масата покрита с трохи от хляб. Мислеше да почисти, но се откажа. Не съм слугиня. Тя отиде в банята, влезе под душа и после позвъня на старата си съученичка.
Аньо! отвърна приятелката с глас, който почти не се е променил. Как си? Не се уморяваш, пенсионерко?
Мария разказа, че я липсва, че я дразни да е вкъщи и че не е посетила гроба на родителите отдавна. Не се колебае да се прибере при нея?
Разбира се, ела. Ще се радвам. Кога?
Ще се прибера точно сега, от влака.
О, тогава ще сложа питки в печката.
Мария събра малко вещи за няколко дни, избра кърпите от масата, остави бележка, че отива при приятелката, без да казва кога ще се завърне.
По пътя към гарата се съмняваше. Нека се справят без нея явно не ценят труда й. Но дали е твърде дерзко? Ако няма билети, се връщам, помисли. На касата имаше билети, пред автобуса се нареди опашка, тя се присъедини в края.
Лилия се зарадва, прегърнаха се, пипнаха чай с топли питки и не можеха да спрат да говорят.
Какво се случи? попита Мария.
Не мога да скрия, въздъхна тя и разказа всичко.
Добре. Нека се радват, полезно е. Изключи телефона.
Не е ли твърде радикално? попита Мария съмняващо се.
Точно така, увери Лилия. Утре ще отидем в салон, ще променим имиджа ти. Там работи Валентина. Помниш ли колко беше неуспешна? Сега е търсена, записват се предварително. Ще минем и по магазините. Ще те превърнем в роккрасотка, мъжът ти ще се къса на лакътя.
През нощта Мария спеше неспокойно, мислейки: Как са там? Обижени ли са или радващи се?
Валентина ги посрещна топло, седна Мария в стол. Докато оцветваха косата, поправиха и боядисаха веждите. После Валентина дълго я подстригваше. Мария затвори очи, почти заспа. Беше безсъница. Валентина настоя за грим. Мария искаше да откаже, но Лилия я убеди да довърши.
Мария не се позна в огледалото. Пред нея стоеше нова, млада и шикозна жена. Валентина вече уговаряше с маникюристка.
Достатъчно за днес, не мога повече, молеше Мария.
Добре, записваш за осем сутринта. Не закъснявай, иначе всички ще тръгнат, нареди Валентина.
Виж как се промених! Кой би повярвал? сподели Лилия, когато излязоха от салона. Сега да отидем на шопинг.
Не сега? попита Мария.
Не, ще вървим. С такава прическа и в старото облекло? Красотата изисква жертвоприношения. Лилия я вкара в ТЦ.
От магазина Мария излезе в свободни панталони, лека светла блуза и просторен кадифен палто в пясъчни нюанси. Външен видът й беше доволен, въпреки умората.
В ръцете си носеше чанти с нова рокля, яке и кутия с обувки. Чувстваше се млада, уверена, дори похубава. Дълго време не беше оправяла себе си, а Лилия я подтикна към промяната.
Пред къщата на Лилия се приближи голям мъж с бяла коса и тъмно брада, без сивина.
Здрасти, девчета, поздрави го той, разглеждайки Мария. Не си се променила, изглеждаш на сто.
Аз Мария погледна учудено към Лилия.
Не я познаваш? Това е Пашо Живков, подсказа приятелката.
Пашо? повтори МарияТогава Пашо се усмихна, вдигна чашата си и заяви, че вечерта обещава да бъде незабравима.
