13 септември, събота
Татко и майко се спряха пред калдъра; моторът на колата им още мъркаше в прохладния септемврийски вятър над селото Пърляне. Стоях на избледнялата пътека сред цветните лехи, държейки стария си ранец с нашивка малък самолет. Жълтите листа шурваха около мен, залепваха се на обувките и се спъваха под подметките.
Дядо Стоян излезе на верандата, поправи шапката си и усмихна се бръчките около очите му се задълбочиха. Усетих, че сега започва нещо важно, различно от обикновеното.
Майка Елина ме целуна в челото и погали ме по рамото.
Не се шегувайте там, добре? И слушайте дядо.
Разбира се, отговорих, малко смутен, поглеждайки към прозорците, където мимолетно се появи Баба Марина.
След като родителите тръгнаха, в двора настъпи тишина. Дядо ме повика към къщата: заедно избрахме кошници за нашата разходка една по-голяма за него, по-малка за мен. До тях лежеше стара палатка и гумени сапони дядо проверяваше дали няма да просъпи след нощния дъжд. Прегледа ми якето, затегна всички ципове и оправи качулката.
Септември е време за гъби! заяви дядо уверено, сякаш отваря тайния календар на природата. Сега бръмбарите се крият под листата, а лисичките обичат мъхчето край еловите върхове. Опетата също вече се появява.
Слушах внимателно: усещах подготовка за истинско приключение. Кошниците скърцаха, сапоничките бяха малко големи, но дядо кимаше: важното е краката да не се намокрят.
Въздушнотата в двора се изпълни с мирис на влажна пръст и остатъци от предишни огньове. Утринната мъгла се стелеше над лужите до оградата; когато стъпвах в мокрите листа, те се залепваха към подошата и оставяха следи по бетонната стъпка.
Дядо разказа за предишни походи: как една вечер с Баба Марина откриха цело полянче опети под стара бръшлянка; как е важно да се гледа не само под краката, но и около себе си гъбите понякога се крият точно до пътеката.
Пътят към гората беше къс по поле с изсъхнала трева, през селска пътечка. Ходих до дядо, той вървеше спокойно, но уверено, държейки кошницата близо до ханша.
В гората мирисът се промени: аромат на свежо дърво и кисел мъх между корените на смърчовете. Тревата под краката беше мека, смесена с паднали листа; отстрани се чувало тихо капене от роса.
Виж, това е бръмбар, се наведе дядо и посочи гъба със светла шапка. Виж колко е тънка ножицата, всичко е в тъмните люспи
Седнах до него, докоснах шапката студена и гладка.
Защо се казва така?
Защото обича да расте до бръшлянките, усмихна се дядо. Запомни мястото!
Отковахме гъбата внимателно и нарязахме ножицата вътре беше бяла, без петна.
По-напред сред тревата открих малка жълта лисичка.
Лисичките винаги имат вълнообразен край, обясни дядо. И мирисът им е особен
Пухнаха аромат на ядки.
А ако е подобна?
Фалшивите са по-ярки или без мирис, каза той. Но нито една от тях не ги взимаме!
Кошниците се пълниха: то един бръмбар, то група опети на пня с тънки ножици и светли шапки.
Дядо разказа разликата между истинските и фалшивите:
Фалшивите са ярко жълти или оранжеви отдолу, показваше той. А истинските са бели или кремави.
Намирането на гъби само ми носеше радост всеки път повиках дядо да види откритието; понякога се гафвах, но той спокойно обясняваше отново.
По пътека се появиха червени отровни мухомори с бели точки.
Прекрасни изглеждат, казах. Защо не ги събирам?
Тъй като са отровни, ги гледаме само, отговори дядо сериозно.
Отидох около тях, без да ги докосвам, и разбрах, че не всичко красиво е полезно.
В дълбината на гората слънцето проблясваше през клоните, хвърляйки дълги лъчи върху влажната мъхеста земя. Студенината докосваше пръстите ми, но вълнението от търсенето затопляше ръцете. Пръстенеше прасе, птиците пееха между клоновете, а клончета скърцаха под крака вероятно зайче или друг гъбокъсец минало.
Един следобед, докато се приближавах към две смърчови светци, видях червени петна в мъха. Отидох малко по-далеч от пътеката, слязох на колене и разгледах по-отблизо бяха малки лисички, точно както дядо ги описваше. Радостта ме завзе, започнах да ги събирам една по една, забравяйки да гледам около себе си. Когато се изправих, окото ми се спря само върху високи стволове никой не се появи, нито познат глас, само шепот от листата и рядко тресене на клони. Замрях, сърцето ми започна да бие по-бързо. За първи път се озовах сам в голямата осенна гора, макар и за миг.
Страхът се вдигна, но в главата ми звучаха думи на дядо: Остани на място, ако ме загубиш, викай силно ще дойда. Първоначално гласа ми беше тих, почти като дъх. После, решително:
Дядо, къде си? Ей, тук съм!
Тъгата между дърветата направи клоните почти еднообразни, звуците се смекчиха. Отляво чу се познатият му глас:
Ей, ето ме, следвай гласа ми спокойно!
Дихнах дълбоко, тръгнах към прозяването, отново виках, за да бъда чул. Стъпките ми станаха по-уверени, земята под краката се упокои, а страхът отстъпи, когато пред мен се появи фигурата на дядо. Той стоеше до стар дъб, усмихнат, очакващ спокойно, както ако нищо не се е случило. Около нас отново оживяха звуците на гората, сърцето ми се успокои. Разбрах, че мога да се доверя на думите на възрастните, както се доверявам на себе си.
Ето те! киха дядо, потупвайки ме по рамо. В този жест не беше нито укор, нито тревога, а проста радост. Погледнах бръчливото му лице познато като собствената ми спалня. Дишането ми се уравна, а сърцето, макар още малко бързо, се успокояваше.
Плашеше ли се? попита дядо тихо, докато вдигаше кошницата.
Кимнах кратко, честно. Той се слагна на колене, за да е на нивото ми.
Аз също се загубих едно утро, когато бях малко по-голям. Мислех, че ще търся пътя цял ден, а минало беше само десет минути Най-важното е да не бягаш наоколо, а да спреш и да викаш. Правил си.
Погледнах надолу към гумените ми сапони, покрити с пръсти от мъх, и усетих гордостта в дядо. Останалата тревога се оттегли в дълбочина вече беше спомен, не страх.
Хайде ли? Вечерта вече се спуска. Трябва да излезем преди да се стъмне, каза дядо, подсмихвайки се, докато поправяше шапката. Поех почти тиква до него. Сега всеки късчест лист под краката звучеше като част от нашата песен.
Когато излязохме от гората, вечерният вятър вдигна сухи листа по пътеката между дърветата; зад късо, вече се виждаше покривът на къщата в село Пърляне. На дръжките на кошниците имаше тъмна ивица от влажна трева; ръцете ни се мразеха, но радостта от завръщането затоплише по-силно от чаша горещ чай.
Домът ни посрещна с мека светлина от прозорците и аромат на домашен хляб. Баба Марина, седнала на верандата със суха кърпа, викаше:
Ай, какви мъже сте се върнали! Покажете ми улова!
Тя ни помогна да разкъсаме сапоничките, листата се залепиха за подметките, после внимателно приеме кошницата от дядо и я постави до своята купа за почистване на гъбите.
В кухнята топлината от печката изпълни стаята; стъклото на прозореца се запотяваше, а отвън се виждаха кънти от къщите и силуетите на дърветата. Седнах близо до масата, докато баба разделяше гъбите по видове бръмбари тук, лисички там а дядо извади своята сгъваема ножица за деликатната работа с опетата.
Вечерта навън се сгъсти, но в къщи беше уютно. Разказах на възрастните за всичко, което открих в гората, и за това как виках дядо, когато се изгубих. Те ме слушаха внимателно, без да ме прекъсват, и в мен се зараждаше увереност, че съм част от семейната традиция. Чайникът кипеше, ароматът на гъби и печени кнедли изпълваше дома. Навън тъмняше, но вътре беше светло, топло и спокойно точно както се чувстваш след малко изпитание, което преминаваш заедно с любимите си хора.
**Урок:** Когато се изгубиш, не бягай безсмислено; спри, викай и се довери на онези, които ти държат ръка. Това е най-ценната карта в живота.
