Всяка сутрин, навън в двора на нашия блок, се появявала една възрастна дама. Тя вече беше на близо осемдесет години, но винаги се появявала облечена чисто и с внимание.
Населих се в този жилищен комплекс в края на есента. По пътя към работа всяка сутрин срещах съседката си. Понякога я виждах как седи на пейка под сенчест ливан, а понякога бавно се придвижва, опирайки се на скиптъра си.
С времето започнахме да се поздравяваме. Спирах се ненадолго, за да попитам за здравето на Мадлен Дюпон и да й пожелая приятен ден. Тя винаги ми връщаше топла усмивка и благодарност.
В края на декември в двора се появи нов обитател куче. Беше малко и изглеждаше младо, но никой не знаеше откъде идва. Кучето беше разрошено, мръсно, с къдрено козина, без ясно определена порода. Когато Мадлен му подаде парче наденушка, съдбата му се запечати: оттогава той остана в двора. Навън вероятно нямаше шанс да оцелее, такава беше неговата жалка външност.
Повечето от съжителите в блока не бяха доволни от неговото присъствие. Много от тях се опитваха да го прогонят, виквайки: Махай се от тук!, веднага щом се приближи и ги погледне с молещи очи, търсейки храна.
Въпреки това понякога успяваше да получи нещо някой му хвърляше парче хляб, друг малка кост. Мадлен му носеше сухи бисквити или стари късчета хляб, говореше с него нежно, галеше главата му и го наричаше Пате.
През пролетта, когато снегът почти се разтопи, срещнах Мадлен в двора една сутрин. Тя ми съобщи, че ще тръгне вечерта със своята внучка за селото и ще остане там до есента.
Може дори до края на есента, добави тя. Там имаме камина, а около нея е топло дори през най-студените нощи.
Тя ми извика да й се върна в посещение.
В края на август най-накрая реших да отида при Мадлен. След като ѝ купих малък подарък, се качих на автобус към селото, където тя се намираше.
Когато пристигнах, я намерих седнала на верандата, обелвайки големи червени ябълки. До нея, разположено на дървената стъпка, спокойно почиваше кучето.
Пате, ела, посрещни нашия гост!, извика старата дама.
Кучето скочи, размахвайки пухкаво опашето си, и мчеше към мен. Беше красиво създание блестяща, вълнообразна козина, която светеше под слънцето.
Госпожо Мадлен, това ли е същият разрошен Пате от нашия двор?, попитах, учуден.
Да, точно той! Оказа се, че е истинска красота!, отвъча Мадлен с усмивка. Хайде, влизай, да изпием чай. Трябва да ми разкажеш всички новости от града!
Прекарвахме дълго време на масата, пиейки чай с череши и разговаряйки. Пате, след като изяде своята каша, се навива в топлия камина, тихо подмрънява в съня си може би сънуваше нещо.
Навън лека нежна бриза разклащаше клоните на ябълковото дърво, а големи зрели червени ябълки бавно падат в тревата.
