Дъще, трябва да го напуснеш още днес. Чуваш ли ме? Още днес!
Иванка притиска телефона към ухото, затваря очи. Отвън бръмчи вечерна София, а от слушалката се излива майчиното възмущение тежко, лепкаво.
Мамо, аз…
Какво мамо? прекъсва я Мария Георгиева. Докога ще търпиш? Първо онази червенокосата от счетоводството, после момичето от залата, а сега тази… как ѝ беше името… Десислава ли? Ще позволяваш ли повече да се подиграва с теб?
Иванка мълчи. Не може да спори. Три изневери за две години брак факти, които не оспорваш.
Колко пъти си мушках главата в пясъка…
Ето, именно! майка ѝ се дави в сълзи. А той доволен! Мисли си: простила веднъж, ще прощава пак и пак. Събирай си нещата, стаята ти е чиста. Чакам те.
Линията изписква. Иванка още дълго седи застинала, гледа венчалната халка. Златото приглушено блести на светлината на лампата красиво, но напълно безсмислено украшение на несъществуващо щастие.
Куфарът се разтваря на леглото като гладна паст. Иванка слага пуловери, дънки, бельо ръцете й работят сами, а главата не иска да мисли.
Какво правиш?
Светослав се появява на прага разрошен, по домашни дрехи. Иванка не се обръща.
Отивам си.
Къде, де?
При мама.
Той се изхилва подигравателно.
Отново ти напълни главата глупости? Ванче, колко пъти ще търпя истерии?
Сватбената снимка се търкаля върху скрина. Иванка я вдига, минава с пръст по усмихнатите лица. Младоженците се усмихват не знаят още какво ги чака.
Връща снимката обратно, но вече с лице надолу.
А ти докога смяташ, че ще търпя изневерите ти?
Стига де…
Не. Стига.
Грабва чантата, якето, ключовете от колата.
Пак ще се върнеш, хвърля Светослав през рамо. До седмица ще припълзиш обратно. Кой друг ще те иска?
Иванка не отвръща запазва последните си сили за пътя през целия град.
Мария Георгиева я чака на прага, увита в топъл шал.
Примръзнала си, милата ми. Ела тук.
Прегръдката ухае на познат парфюм и домашна топлина. Иванка се свива на рамото на майка си, отпуска се за първи път от месеци.
Ела да пием чай с мед. И банички опекох, любимите ти.
Майчиният апартамент я приема с уют и тишина. Всичко тук е по старому: дантелените салфетки на телевизора, мушкатото на прозореца, аромат на канела от кухнята. Спокойно пристанище след двугодишната буря.
Благодаря ти, мамо. Благодаря, че те има…
…Разводът се точи четири месеца. Съдилища, документи, делби българска бюрократщина, мелеща остатъците от брака им. Иванка подписва, не чете. Какво значение има кой ще вземе миксера или масичката?
Тук и тук подпишете, казва секретарката в съда.
Писалката се плъзга. Подпис щрак печат. Бракът е прекратен. Официално, окончателно.
Навън ръми студен дъжд и сняг. Иванка върви без чадър празнотата вътре не боли: просто съществува, огромна и безкрайна.
Полугодие след развода е сива бездна. Иванка яде на сила, взира се в тавана. Любовта към Светослав глупава, неоправдана не си е отишла. Нощем тегне като трънче.
Мария Георгиева не упреква. Вари пилешка супа, гали я по косата.
Почини си, Иванке. Оправяй се.
Иванка покорно затваря очи. Сънищата са празни мъгла и нищо.
Само работата я отвлича, но не за дълго…
…Апатията отстъпва с лятото. За първи път от месеци Иванка иска да излезе навън, да си купи сладолед, да поседи на пейка.
Къде ще ходиш? Мария Георгиева се появява в коридора.
До магазина. За хляб.
Имаме хляб!
Ще се поразходя малко, тогава.
Поразходиш? майката се мръщи. Къде? За колко? Закуси ли? Защо с тази пола, твърде къса ти е!
Иванка замръзва с ключовете в ръка. Петнайсет ли е пак? Не на двадесет и осем! Трябваше да е вече зряла жена.
Мамо, просто ще се поразходя.
Кога ще се върнеш?
Дразнението лекичко я поглъща. Преглъща и се усмихва.
След час.
Обещай, че след час! Че се тревожа.
Въпросите стават ритуал. Къде беше, с кого, защо се забави, кой ти звъня… Дори за зъболекаря ѝ трябват обяснения.
Какво каза докторът? Кой зъб? Пломба или вади? Кога си пак на преглед? Защо не ми звънна веднага?
Иванка търпи. Майка й се грижи, обича я, такава си е. Не може да я вини.
Мамо, мислех си… Може би е време да си наема квартира?
Мария Георгиева пребледнява, хваща се за сърцето.
Каква квартира? Тука ли ти е зле?
Не, просто…
Ах, сърцето ми… Лошо ми стана… Явно ми се вдигна кръвното…
Иванка изпраща за апарата, за капките, за чаша вода. Плановете за самостоятелен дом се стопяват в майчините сълзи.
…Втора опит след месец. Иванка намира скромна гарсониера, дава капаро, стяга куфара.
Мария Георгиева лежи на дивана, ръката драматично на гърдите.
Мамо! Какво ти е?
Сърцето ме стегна… Върви, ако искаш! Аз ще се оправя някак.
Иванка коленичи край дивана, стиска студената й ръка. Студена? Или само ѝ се струва?
Няма да тръгна никъде. Чуваш ли? Оставам!
Мария бързо отваря едното око, после пак затваря проверява ефекта. Иванка го вижда, но се прави, че не е. Майка й не би излъгала. Или би?
Отказва да се изнесе още същата вечер…
Месец по-късно пак търси стая наблизо до работата. Стяга багажа.
Ах, ах, ах! Мария се превива на кухнята, пипа корема. Язва или апандисит, леле! Ванче, обади се на бърза помощ!
Мамо, вчера изяде цяла тава пържени картофи със сланина! Каква язва?
Не ми вярваш?! сълзите текат. Разкарай ме! Никой няма и да разбере, ако умра тук сама. Хайде, ходи!
Иванка прибира нещата. Дълбоко усеща съмнение, но го заглушава. Не може така за майка си.
…Даниел се появява ей така новият мениджър в канцеларията. Висок, с трапчинки на бузите и заразителен смях.
Иванке, обичаш ли театър?
Обичам… май. Отдавна не съм ходила.
Къщата на гнева. В събота. Ще ми правиш ли компания?
Сърцето й подскача за първи път от година. Истинска среща. С истински мъж, който я гледа като на нещо специално, не като на провалена разведена.
Ще трябва да каже на майка си.
Мамо, в събота ще ходя на театър.
Мария откъсва поглед от телевизора.
На театър? С кого?
С Даниел, новият от офиса.
Даниел… симпатяга ли е?
Много.
Я разкажи по-подробно.
Иванка сяда до нея. За първи път от много време има желание да споделя, да се смее. Майка й слуша, кимва, пита с лукав блясък в очите, който Иванка решава да не забележи.
Съботата започва прекрасно. Иванка избира рокля, гримира се, си пее. Остават два часа до представлението щастието ѝ се прелива от гърдите.
Ще скокна до аптеката, казва Мария на излизане. После ще видя и Гинка.
Добре, мамо.
Вратата хлопва. Иванка продължава с грима спирала, руж, малко хайлайтър. Пробва най-хубавите си обувки. Когато обаче трябва да тръгва…
Ключовете ги няма никъде…
Звъни по телефона гласова поща. Двайсет, трийсет, четирийсет позвънявания никой не отговаря.
В 19:00 започва представлението. В 18:00 още се надява. В 18:30 търси ключовете и тропа по вратата, безсилна. В 19:00 сяда на пода в коридора, с гърди обвити с ръце.
Даниел я чака пред театъра, оглежда се, закъснява ли, да не е в задръстване? Пише три съобщения, звъни два пъти. Вижда нотификации, но Иванка вече плаче от безсилие.
…Мария Георгиева се прибира в 22:00. Ухае на току що изпечени кифлички и чужди парфюми.
Какво правиш на пода, дете?
Иванка мълчи. Думите заседнали дълбоко: бодливи, горчиви.
Ключовете, промълвява най-после.
Кои ключове? Ах, да! Без да искам взех и твоите, остарявам, какво да правя…
Случайно. Разбира се. Случайно взела и двата комплекта и случайно не вдигала телефона цял ден.
Иванка се изправя. Краката й треперят, но в ума ѝ за първи път от година всичко е ясно…
…На сутринта изчаква майка си да излезе до пощата, прибира документите, събира дрехите в същия куфар. Оставя връзката ключове в коридора и си тръгва…
…Катя й отваря по пижама с котета.
Иванке, какво е станало?
Мога ли да остана тук?
Разбира се.
Никакви въпроси, никакви упреци. Само горещ чай, одеяло и диван. Телефонът ѝ прегрява от обаждания десетки пропуснати.
Съобщения валят: Къде си?, Как можа?, Лошо ми е от тревога!, Не ме щадиш!
…Седмица живее у Катя. После малка студия на Околовръстното с гледка към индустриална зона и шумни съседи.
На осмия ден Иванка звъни на майка си…
Иванке! Най-сетне! Откачих от тревога, върни се у дома, моляя те!
Не.
Как не? Дете, аз те обичам повече от всичко!
Знам, мамо. Но ми трябва пространство.
Какво пространство? Защо? Всичко съм правила за теб!
Иванка поема дълбоко дъх.
Ако искаш да останеш част от живота ми, трябва да се промениш. Без контрол, без заключени врати, без припадки, ако искам да замина.
Не си честна…
Това са ми условията. Приеми ги или забрави, че имаш дъщеря.
Мълчание. Дълго, като ехо.
Помисли над това, мамо. Ще ти се обадя след месец.
Иванка не знае дали майка ѝ ще се промени. Но знае, че тя вече не е същата. А на театър с Даниел все пак отиват, макар и на друго представление. Което този път вече няма никакво значение.
