НЕЗАБРАВИМОТО ПЪТУВАНЕ
Понякога се подготвяш за ваканцията като за празник: приятели, слънчева страна, обещания за незабравими моменти.
А всъщност едно неразбирателство след друго.
И все пак точно такива приключения стават най-ярките спомени.
Росица стисна сламката на коктейла с такова нещастие, че почти я счупи. «Трябваше да поръчам нещо по-силно и веднага двойно», помисли си тъжно, опитвайки се да не чува жалбите на приятелката си.
А всичко започна толкова добре! Подарък за нея и съпруга ѝ за сребърната им сватба: екзотична дестинация, море, луксозни хотели, ресторанти, разходки без бързане. Росица вече си подбираше рокли и опаковаше багажа, когато съпругът ѝ, развеселен от компанията, внезапно предложи:
Елате с нас! На четирима ще е по-весело, а и ще разделим разходите за колата и гида.
И така билетите бяха купени, нямаше връщане назад.
Със съпруга на Мими, известен художник, беше приятно да се разговаря. Но самата Мими Жена, израснала в партийно семейство, свикнала с луксозния живот. След емиграцията си тя бързо се разведе, а нейната следваща биография беше окована в мистерии. Никой не знаеше точно как се изхранва, но разказите ѝ бяха толкова увлекателни, че човек не можеше да не се вслуша.
Росица я познаваше от десет години. Мими я взе под крилото си: води я по скъпи магазини, убеждаваше я, че животът на истинска европейка е немислим без балсамов оцет и прошуто (всеки ден гълъбите идват на балкона ми, само с него ги храня). Карташе я на концерти, във Виена на изложби, звънеше й всеки ден, случайно се оказваше наблизо. Но колкото повече я познаваше, толкова повече неща не се връзваха.
А сега две седмици заедно.
Поръчах си вода без газ и топла, а ми донесоха студена и с мехурчета! Не мога да я пия! стенеше Мими.
Росица стисна зъби и мълчаливо се извини на своя зъболекар.
И цялото пътуване беше такова.
Последният хотел с изглед към морето изглеждаше като рай. Сутринта тръгнаха към водопадите. Пътят минаваше през гора. Окачени мостове и тежки пръчки, дадени на входа за стабилност.
О, Боже, как ще се разхождам с тези бели ленени панталони?! Никой ми не каза! изпищя Мими.
Росица вървеше напред, без да обръща внимание. Но красотата на езерото под водопада компенсира всичко: планини в мъглата, птици, сини пеперуди. Росица, гмурнала се в ледено чистата вода, за миг усети покой.
Тук е невъзможно да се къпеш! Дъното е хлъзгаво! обяви гласно Мими и веднага излезе. Но след минута вече позираше в бикини, от което безсрамно изпъкваше всичко излишно, крещейки: Снимай ме! Трябва да ги изпратя на всички. Съпругът ѝ с мъка снимаше.
Глинените извори? Мими дори не се съблече. Зоопаркът? Фу, животните смърдят.
А ресторантът беше отделна история. Поръчката се превърна в разпит на сервитьорката: ребра без сос? риба на скара, но не онази и не така? Росица превеждаше, губейки търпение. В крайна сметка Мими също поръча месо, но после се изкривяваше и мрънкаше, че е солено и жилаво, докато междувременно изяждаше пържените картофи от съседните чинии.
Скъпа, може би стига? опита се да я успокои съпругът ѝ. Скоро ще трябва да се покажеш в бански.
В отговор получи унищожаващ поглед и още една шепа картофи в устата на съпругата си.
Последният ден мина бързо: Мими изведнъж заяви, че не понася картофите (след две седмици на пържени), обядът беше съпроводен от жалби, но щом кацнаха, тя веднага започна да звъни на половин София от летището:
Да, вече сме в България. Багажът не го дават. Всички са объркани, само аз разбирам и оправям всичко!
Росица се опита да не реагира. Вкъщи я чакаха грижи: баща ѝ, на 92 години, който признаваше само дебела чорба като на баба, прането, работата.
Багажът най-сетне беше даден след час и половина. Успяха да хванат влака (макар и закъснял), после такси под дъжда. Но Росица вече се чувстваше като закален ветеран: дребните неща не я дразнеха.
Важното беше, че са си у дома. Утре кученцето, бащата, ежедневните задължения. И тишина без Мими.
Поне за няколко дни.
И ето странното: сега Мими и съпругът ѝ с възторг разказват на всички, че това е била най-добрата им почивка. Че само мечтаят да се върнат.
Росица се усмихва, слушайки ги, и си мисли: Е, добре може би понякога си струва да по
