Болна любов
Мислиш ли, че тази свободолюбива птичка ще остане дълго омъжена? опитваше се да ме разубеди Лили.
Ще видим, блажено се усмихвах, без да знам, че тези думи ще станат мото на целия ми живот. Мото и проклятие.
Помня онази вечер като вчера. Задушлив банкет, миризма на скъпи парфюми, празни приказки за пари, фалшиви усмивки. Стоях с чаша в ръка и мислех колко ми е омръзнало. Вече щях да избягам, когато зад гърба си чух заразен женски смях. Обърнах се, сякаш някой ме дръпна за конец.
И я видях. Радостина. Тя жестикулираше, разказвайки нещо на група мъже. Стройна, в просто рокче, но с такъв огън в кафявите си очи, че моят подреден, безопасен свят се срина с трясък.
Коя е това? попитах старата позната на Лили.
Приятелката ми Радостина, въздъхна тя. Предупреждавам те, това е стихийно бедствие в пола. С нея е като в полет вълнуващо, но винаги има риск да се разбиеш.
Не чух предупреждението, защото бях под хипноза. За мен, чиито родители-професори четаха лекции дори за закуска, Радостина беше въплъщение на самия живот. Това беше любов от пръв поглед, или по-точно диагноза, която нямаше лечение.
Омъжихме се след шест месеца, въпреки молбите на родителите ми. Тя ще те счупи, сине, казваше баща ми, гледайки ме през очилата. Това момиче не е създадено за семейство.
Тя е красива, отровна лиана, подкрепи го майка ми. Ще те души, докато не изсмуче всичките ти сили.
А аз виждах само слънце и си мислех: точно такъв ураган липсваше в живота ми, който вървеше по стриктен график.
Първите месеци от брака бяха като лудост. Радостина можеше да ме събуди в три през нощта с вик: Борис, гледай каква луна! Да ходим до реката! И ние ходехме. Тя започваше разговори с бездомници пред входа и след пет минути те й разказваха целия си живот. Тя беше хаос. А аз аз вдишвах този хаос пълни гърди, като затворник, излязъл за пръв път на свобода.
После удари първият гръм.
Кризата дойде неочаквано, пазарът се срина. Бизнесът ми, делото на целия ми живот, се заклати и за месеци рухна. Опитвах се да спася това, което можеше, но всичко беше напразно. Един ден се прибрах със смазани очи и празен поглед. Земята се плъзгаше под краката ми.
Радостина ме посрещна на прага. Не с прегръдка. Стоеше, кръстосала ръце, и ме гледаше със студен, чужд поглед.
Е, гений? Загуби ли? гласът й беше остър и безмилостен.
Гърлото ми се стисна.
Радостина, аз опитвам се
Опитваш се да извадиш потъващ кораб, прекъсна ме тя. А аз не искам да потъвам и изобщо не мога да живея в бедност. Искам твърда земя. Стабилност. Ти вече не ми я даваш. Сбогом. Затвори вратата зад себе си с такава сила, че стъклото задрънча. Останах в коридора, притиснал чело към стената, дишайки тежко, докато светът около мен се разпадаше на парчета. Години по-късно, когато вече бях започнал отначало скромно, тихо, сам научих да ценя тишината. Не от липса на любов, а от разбиране: някои огньове не топлят, а изгарят до основи. И все пак, когато някой спомене името ѝ, усещам в гърдите онзи стар, познат трепет не на болка, а на благодарност. Че поне веднъж съм горял истински.
