Днес си спомних една история, която ме научи на ценен урок. В любовта понякога губим ума си, забравяме всичко, а единственият човек, който ни заема мислите, е въпросният. Така се случи и с Николай, който се влюби в Радка и забрави за всичко, дори за съвестта си и синовния дълг. Труден избор между удобството и морала.
“Кольо, а къде ще живеем заедно?” питаше го хитраво и нежно Радка, гледайки го в очите.
“Къде? При мене, естествено.”
“Еее ти живееш с майка си,” надувайки устни, отвърна тя.
“И какво от това? Майка ми е добра и тиха, не се притеснявай,” успокояваше я Николай.
Николай не беше младеж вече беше над тридесет, а това щеше да му е втори брак. С първата му жена не се получи бяха твърде различни. Тя малко се пресметна, мислеше, че Николай изкарва добре, искаше да започне бизнес, но той нямаше начален капитал. Затова го напусна поне не му роди дете.
Радка Николай срещна в едно кафене. Бяха отишли с приятеля му Стоян да отпразнуват раждането на сина му момчето беше над четири килограма.
“Момиче, защо си тъжна?” попита Николай с усмивка, приближавайки се към масата ѝ. “Присъединете се към нас, приятелят ми има повод син му се роди.”
Радка, без да се замисли много, се премести при тях.
“Честито,” каза тя, поглеждайки Стоян. “Синът е нещо хубаво, наследник.”
След кафенето Стоян си тръгна, а Николай изпрати Радка до общежитието, където живееше. Работеше в шивашка фабрика и беше от малко село. Десет години по-млада от него. Оная вечер той остана при нея.
Срещаха се, разхождаха се, и някак незабелязано Радка го подведе до мисълта, че е време да се оженят и да имат деца.
“Кольо, ти си над тридесет, а все още нямаш дете трябва да поправим това,” казваше тя смеешко се. Омръзнала ѝ беше шумната обща стая, искаше да живее в апартамент.
Николай разбра, че е влюбен до уши, и ѝ предложи брак.
“Съгласна съм, съгласна!” радваше се тя. “Кога ще подадем документите?”
“Скоро, но засели се при нас с майка си.”
“Не, Кольо, не искам да живея с майка ти. Чувала съм какви са отношенията между снаха и свекърва не искам да започвам живота си така. Да си наемем отделен апартамент”
“Но, Раде, не мога да издържам наем от заплатата ми почти нищо няма да остане. Добре, ще намерим друг начин.”
Мария седеше на кухненския прозорец и гледаше как за него падат първите снежинки. Чувстваше се зле беше пенсионерка, работила като учителка по математика, но здравето ѝ вече не позволяваше. В болницата я откарали няколко пъти със спешна помощ.
Този ден Николай дойде вкъщи с Радка. Те бяха се запознали момичето беше идвало на гости, но не искаше да общува с Мария. Само поздрави и изчезна в стаята на Николай. След това оттам се чуваше смяхът ѝ. Когато си тръгна, Радка не се сбогува с Мария, нито я погледна.
“Мамо, аз и Радка решихме да се оженим тя ще живее тук,” синът се заколеба, но продължи. “И тя не иска да си тук. Разпитах ще те преместя в старчески дом. Условията са добри, има медицински персонал Разбираш, мам, имаме нужда от лично пространство. Мария не каза нищо. Само кимна бавно, погледна навън снегът вече покриваше клоните на дърветата, като пухено одеяло. На следващия ден Николай я заведе в дома. Тя седеше права в стаята си, гледаше през прозореца и мълчеше. Радка настани нещата си в дома им, а Николай спеше спокойно, убеден, че е направил правилния избор. Една вечер, докато той закъсняваше от работа, Мария се обади по телефона слаб глас, треперещ: Сине, не мога да дишам. Линията замря. Когато Николай влезе в стаята ѝ следващия ден, я завари неподвижна, с ръка върху снимка от неговото детство. В очите ѝ тъга, по-дълбока от зимната нощ.
