“Моля те, мила, смили се над мен… Не съм яла хляб от три дни и не ми остана нито един стотинка,” умоляваше старата жена продавачката на пазара.
Студът на зимата пронизваше до кости, завивайки се около старите улички на града, сякаш им напомняше за времето, когато хората тук още имаха топли сърца и честни погледи. До сивите стени и облепените знаци стоеше възрастна жена, чието лице бе изписано с мрежа от фини бръчки всяка от тях разказваше своя история за болка, издръжливост и изгубени надежди. В ръцете си държеше износена чанта, пълна с празни стъклени бутилки, като последните парченца от някогашен живот. Очите й бяха мокри; сълзи се стичаха тихо по бузите й, бавни да изсъхнат в студения въздух.
“Моля те, момиченце, имай милост…” прошепна тя с глас, треперещ като листо на вятъра. “Не съм яла хляб от три дни. Нямам и един стотинка… Никоя пара, за да си купя дори парченце.”
Думите й висяха във въздуха, но зад стъклената врата на хлебния киоск продавачката само кимна безразлично. Погледът й бе леден, като издялан от лед.
“Как това е мой проблем?” отвърна тя раздразнено. “Това е хлебен киоск, не място за връщане на бутилки. Не можеш ли да четеш? На табелата ясно пише: бутилките се приемат в специално място, и там ти дават пари за хляб, за храна, за живот. Какво искаш от мен?”
Старата жена се поколеба. Не знаеше, че мястото за бутилки работи само до обяд. Закъсняла бе. Закъсняла за онзи малък шанс, който може би я спасяваше от глад. Досега не й беше хрумвало да събира бутилки. Била е учитеца, жена с висше образование, гордост и достойнство, което не бе загубила дори в най-тежките дни. Но сега… сега стоеше до киоска като просяк и усещаше горчивия срам да се разлива в нея.
“Еха,” каза продавачката, омеквайки леко, “трябва да спиш по-малко. Утре донеси бутилките по-рано ела и ще те нахраня.”
“Момиченце,” помоли се жената, “дай ми поне четвърт хляб… Ще ти върна утре. Главата ми се замайва… Не мога… Не мога повече да търпя този глад.”
В очите на продавачката нямаше и капка съчувствие.
“Не,” я пресече рязко. “Не правя милостиня. Самата едвам свързвам двата края. Всеки ден идват тълпи и не мога да изхраня всички. Не пречи на опашката.”
Мъж в тъмно палто стоеше наблизо, потънал в мисли. Изглеждаше далечен, сякаш живееше в друг свят свят на грижи, решения, бъдеще. Продавачката се преобрази мигновено, сякаш пред нея беше изникнал важен гост, а не просто клиент.
“Здравейте, Павел Иванов!” извика тя весело. “Любимият ви хляб дойде днес с орехи и сушени плодове. И сладките са пресни, с кайсии. Тези с вишни са от вчера, но пак са вкусни.”
“Добър ден,” отвърна той разсеяно. “Дай ми хляба с орехи и шест сладки… с вишни.”
“С кайсии?” попита продавачката, улыбвайки се.
“Няма значение,” промърмори той. “С кайсии, ако искаш.”
Извади дебел портфейл, взе голяма банкнота и я подаде без слово. В този момент погледът му се отдръпна настрана и замръзна. Видя възрастната жена, стоища в сянката на киоска. Лицето й бе познато. Много познато. Но паметта му упорито отказваше да подсказва подробности. Само едно му проблясна голямата брошка във форма на старомоден цвят, закачена на дрехата й. Имаше нещо в нея… нещо близко.
Мъжът се качи в черната си кола, сложи торбата с покупките на седалката и потегли. Офисът му беше наблизо в покрайнините на града, в модерна, но скромна сграда. Не обичаше показност. Павел Димитров, собственик на голяма фирма за битова техника, бе започнал от нулата през бурните 90-ти, когато страната се клатеше на ръба на хаоса и всяка стотинка се спечелваше с кръв и пот. Благодарение на желязна воля, ум и невероятна упоритост, той съгради империя, без да разчита на връзки или покровители.
Къщата му хубава къща извън града бе пълна с живот. Жена му Елица живееше там, заедно с двамата им сина Борис и Стоян, а в близко бъдеще щеше да се роди и третото им дете дългоочакваната дъщеря. Именно обаждането на Елица го извади от равновесие.
“Павли,” каза тя с притеснен глас, “повикаха ни от училище. Борис пак се е вкарал в кавга.”
“Скъпа, не знам дали мога…” въздъхна той. “Имам важни преговори с доставчик. Без този договор можем да загубим милиони.”
“Но на мен ми е трудно сама,” прошепна тя. “Бременна съм, уморена. Не искам да отивам сама.”
“Тогава не ходи,” отвърна той веднага. “Обещавам, ще намеря време. А Борис… ще получи по гъза, ако не спре да се държи така.”
“Никога не си вкъщи,” каза Елица тъжно. “Идваш, когато децата спят, и тръгваш, когато още са легнали. Притеснявам се за теб. Никога не си почиваш.”
“Такава е работата,” отвърна той, усещайки убождането на вина. “Но всичко е за семейството. За теб, за децата, за нашето момиченце, което скоро ще се роди.”
“Съжалявам,” прошепна тя. “Просто ми липсваш.”
Павел прекара целия ден в офиса, а после и вечерта. На другата сутрин, още преди изгрев, той паркира колата си на същото място. Киоскът тъкмо отваряше. Старата жена стоеше там отново, по-смалка, по-изгубена, ръцете й трепереха от студ. Павел се приближи, без да казва нищо. Купи хляб, много хляб, две торби, сладки, мляко, и ги подаде на продавачката. За нея, посочи я. Продавачката се усмихна изненадано. Той не погледна жената, но когато минаваше покрай нея, прошепна: Прощавай, училката. Старата жена вдигна поглед. Очите й се напълниха със сълзи, не от глад, а от нещо, което не бе чувствала отдавна признание.
