Как можа да оставиш сина ми гладен? А какво ще ядем днес?
Радослава се сепна и бързо се обърна. Върху прага стоеше позната фигура. Борис дванадесетгодишният племенник на съпруга ѝ. Момчето я гледаше с молително, но и настойчиво изражение. За месец Радослава вече свикна с този поглед. И с един и същи въпрос.
Тя сложи настрана пуловера на Пламен, който беше подреждала.
Хайде, да видим какво има каза Радослава, опитвайки се да скрие нарастващото ѝ раздразнение.
Борис послушно тръгна след нея към кухнята. Тя отвори хладилника и въздъхна. Зълвата, както обикновено, не бе оставила нищо за сина си. Радослава извади купата със супа, която бе сготвила снощи за себе си и съпруга си. Загре я в микровълновата, постави чинията пред племенника. До нея сложи и картофено пюре с кюфте остатъци от вчерашната вечеря.
Благодаря, леля Рали промърмори Борис, без да вдига очи.
Момчето се залови за ядене, а Радослава се върна в спалнята. Продължи да подрежда дрехите, но мислите ѝ бяха съвсем на друго място. Как стигна до това? Преди два месеца животът ѝ беше съвсем различен…
…Радослава си спомняше вечерта, която промени всичко. Пламен тогава се прибра мрачен. Седна до нея на дивана, взе я за ръце.
Рали, имам молба започна съпругът предпазливо. Милена с Георги и Борис останаха без дом. Наемодателят ги изгони, дори депозита не върна. В трудни моменти са сега. А ние имаме голям тристаен…
*Аз* имам голям тристаен рязко го пресече тя. Пламен, не съм свикнала да живея под един покрив с непознати. Да, апартаментът е просторен, но това не значи, че има място за тях.
Разбирам те, скъпа. Но те са семейство. Милена е сестра ми, Борис е племенник. Ще останат само няколко месеца, докато намерят нещо подходящо. Да им дадем време да спестят малко пари. После ще си тръгнат.
Пламен говореше кротко, убедително. Разправяше колко е трудно на сестра му, как момчето има нужда от стабилност преди началото на учебната година.
Пламе, но разбираш ли, аз работя от вкъщи. Имам нужда от тишина, концентрация…
Рали, стига де. Милена е тиха, подредена. Борис е добро момче, не шуми. А Георги изобщо е вечно на работа. Освен това, това е временно.
Радослава тогава се предаде. Видя в очите на съпруга си толкова молитва, толкова надежда. Как можеше да откаже?
Сега, подреждайки следващата купчина тениски, Радослава осъзнаваше самата тя бе виновна, че не настоя за своето. Първата седмица наистина мина спокойно. Милена помагаше с готвенето и почистването. Георги се държеше тактично, не пречеше. Борис си вършеше домашните, без да създава проблеми.
После обаче Милена свърши отпуската си и се върна на работа. И тогава всичко се промени коренно.
Оттогава зълвата готвеше само веднъж дневно за вечеря. И храната стигаше точно за едно ядене за семейството ѝ. Явно не я притесняваше, че синът ѝ остава без пълноценно хранене през деня. А момчето, връщайки се от училище, веднага идваше при Радослава и задаваше онзи проклет въпрос.
*А какво ще ядем днес?*
Тази фраза вече предизвикваше в Радослава пристъпи на ярост. Искаше й се да крещи, да вдигне скандал, да обясни, че това не е нормално. Но разбираше детето не бе виновно, че родителите му не се грижат да има храна за него.
Вечерта Радослава отново опита да поговори със съпруга си. Изчака да легне да чете, седна до него на леглото.
Пламен, трябва да поговорим сериозно започна тя решително. Това, което става с Борис, не е нормално. Милена готви само за вечеря, а през деня момчето гладно идва при мен.
Пламен сложи книгата настрана, я погледна внимателно.
Какъв е проблемът, Рали? Ти си вкъщи, не ти е трудно да го нахраниш.
Пламе, да, работя от вкъщи. Да, не ми е трудно да сготвя. Но заплатата ми не е толкова голяма, че да храня чуждо дете всеки ден. И най-важното това не е моят син! Родителите му трябва да се грижат за него. Това вече е принципен въпрос!
Пламен намръщи се, явно не разбирайки възмущението ѝ.
Рали, но ние сме семейство. Милена и Георги са заети с работа, трудно им е. А ти си тук. Какво толкова да помогнеш на родата?
Пламе, не разбираш. Това не е помощ! Това е наглост и неуважение към мен. Милена ме натовари с грижите за сина си!
Не драматизирай. Просто прекалено остро реагираш.
Радослава осъзна, че съпругът не вижда проблема. За него е нормално жена му да поема допълнителни задължения заради неговите роднини.
Вече не знаеше как да поправи ситуацията, как да промени нещата. Да изгони роднините на съпруга си не искаше знаеше, че наистина нямат къде да отидат. Но и да търпи това положение ставаше все по-трудно.
А сутринта в кафенето се случи малко чудо. Цвета, с която бяха приятелки още от студентските години, изненадващо предложи:
Ралка, ела у нас на вилата за две седмици. Тишина, покой, интернетът е страхотен. Ще си починем, ще се разведрим от всички тия градски проблеми. Мисля, че Пламен ще те пусне.
Радослава светна. Две седмици без ежедневното *а какво ще ядем днес*, без необходимостта да мисли за чуждо дете, без постоянното напрежение в собствения ѝ дом.
Цвети, страхотна идея! Точно ми трябва промяна. А Пламен разбира се ще ме пусне.
Сутринта Радослава събра чанта с необходимите неща. Пламен, приготвяйки се за работа, забеляза приготовленията ѝ.
Рали, къде се готвиш? попита той, закопчавайки ризата си.
У Цвети на вилата. За две седмици. Ще поработа в спокойствие, ще си почина малко. Ще си правим продължителен моминушки бърбор. Наскоро я зарязаха, трябва й подкрепа. Нямаш ли нещо против?
Пламен кимна, целуна я за сбогу. Разделиха се той на работа, тя при приятелката си.
А на обяд, докато Радослава и Цветя вече се наслаждаваха на тишината и свежия въздух на вилата, телефонът звънна. На екрана светна името на Милена.
Рали! изкрещя зълвата в телефона. Как можа да оставиш сина ми гладен? Дойде от училище, а вкъщи няма никого! Какво да яде?
Радослава спокойно отвърна:
Милена, заета съм. С какво ще се храни детето ти не е мой проблем. Ти си му майка.
Как можеш така да говориш! Милена беше разярена. Ние се разбрахме! Ти знаеш, че нямам време да готвя през деня!
Ние не сме се разбирали за нищо. Вие решихте, че аз ще храня Борис.
Милена започна истински скандал, обвинявайки я в безсърдечие, в предателство към семейните ценности, в егоизъм. Но Радослава просто затвори телефона. За пръв път от два месеца дишаше пълноценно.
Двете седмици минаха бързо. Радослава се върна вкъщи отпочинала, пълна с енергия. С Цветя бяха измислили хиляди планове за следващата година.
Но вкъщи я чакаха разгневени роднини. Милена седеше с каменен поглед на дивана в хола. А съпругът ѝ изглеждаше объркан и виновен едновременно.
Е, най-после се появи! нахвърли се зълвата. Представяш ли си как преживяхме тези две седмици? Синът ми ядеше полуфабрикати! Обиди ни, предаде родата, постави желанията си над всичко! Дори не помисли за Борис!
Радослава спокойно сложи чантата, съблече якето. Погледна ги и двамата внимателно.
А какъв ми е той? попита тя тихо. Честно казано, това е племенник на Пламен, не мой. Не съм длъжна да го гледам и храня. Милена, аз не искам от теб да се грижиш за някой от моите роднини.
Как можеш така да говориш?! възкликна Милена. Ние сме семейство!
Милена, не ми е трудно да загрея храна на Борис. Но повече няма да готвя за него. За себе си ще си намеря храна. Но до печката няма да стъпя, докато в този дом не започнат да ме уважават.
Апартаментът беше обзет от напрежение.
Сега Радослава купуваше храна само за себе си и съпруга си. Пламен предимно ядеше на работа или в заведения. Племенникът я гледаше молително, но тя не се поддаваше. За него храна нямаше.
На третия ден зълвата научи урока. Милена стана час по-рано и сготви няколко ястия. Беше ядосана и недоволна, но храната стоеше на печката.
Преди да тръгне на работа, тя се приближи до Радослава.
Моля те, на обед загрей на момчето чорба и картофи с месо прощъмка тя през зъби.
Радосвала кимна и с леко саркастичен тон попита:
Не беше ли трудно?
Милена се сепна, но кимна. В апартамента се завърна мир крехък, но все пак мир. Радослава най-сетне можеше спокойно да диша в собствения си дом. А скоро ще спестят пари и ще си тръгнат. Оставаше само да обясни на съпруга си, че повече не бива да я третират така. Тя също е човек…
