Гледайки бележката на мъжа от супермаркета, видях 2 буркана бебешка храна. Но ние нямаме деца, а тогава разбрах всичко
Хартиената бележка лежеше на кухненската маса, бяла и невинна. Просто списък от вечерната пазарска обиколка на Красимир.
Прегледах редовете: мляко, хляб, сирене. Всичко както обикновено. А после два буркана бебешка храна. Ябълково пюре.
Ние нямахме деца.
Краси, какво е това? посочих с пръст редът, когато той влезе в кухнята, шумоля с торбички.
Той хвърли бърз поглед.
А, това е за Стояна от работа. Родила му се дъщеря, помоли ме да му го взема, каза той леко, отваряйки хладилника. Човекът винаги няма време за всичко.
Звучеше логично. Дори благородно. Но нещо в равномерния му тон ме накара да се настръхна.
На следващия ден неговият сак, оставен на столовата в спалня, миришеше на нещо непознато. Не на моя парфюм, нито на неговия одеколон. Сладникав, едва уловим аромат на бебешка присыпка. Донесох тъканта до лицето си. Миризмата беше натрапчива, упорита. Това не беше случайност.
Вечерта попитах отново, опитвайки се гласът ми да не трепери.
Посети ли Стояна днес? Предаде ли храната?
Красимир, без да откъсва очи от телефона, кимна.
Да, разбира се. Той ми каза благодаря.
Странно, протанах. Обадих се във вашия отдел днес, исках да ти предам телефона. Секретарката каза, че Стоян е на болничен от седмица. С ангина.
Той бавно вдигна поглед към мен. В очите му нямаше вина, нито срам. Само студено, аналитично дразнене.
Гергана, започваш да ме изтощаваш. Наблюдаваш ли ме? Отидох у тях вкъщи. Към е проблема?
Нямаше проблем. Имаше само ясно, лепкаво, премислено измамване.
След няколко дни почиствах колата ни. Под седалката, под килима, лежеше нещо малко. Евтина пластмасова играчка във формата на пате. Тя не можеше да е на децата на приятелите ни отдавна не сме карали никого освен самите нас.
Държах патето в дланта си. Беше износено, очевид
