Съботата беше тиха. Лек дъжд се спускаше по прозорците в неравни следи, а апартаментът миришеше на прясно заварени чай и онзи специален съботен покой, когато най-после можеш да си починеш след работната седмица. Ралица се настани в старото креслоточно онова, което бяха наследили от баба, с провиснато седалка и износени облегалкии загърби ръце около любимата си чаша. Топлината на керамиката беше приятна в дланите й.
Това е щастие, помисли си, вдишвайки аромата на чая. Без излишни хора, без разговори за работа, за пари, за това че вече е време Само тя, горещ чай и нов сериал на таблета.
Тихите часове бяха станали нейното спасение през последните месеци. Иван, съпругът й, беше без работа вече три месеца, а дома им се превърна в бойно поле от неказани оплаквания. Той седеше цял ден пред компютъраиграеше игри, гледаше футбол, уви, търсеше работа, но по-често екранът показваше всичко друго, освен обяви за работа.
Миличка!гласът на Иван избухна в тишината като петарда. Няма да повярваш! Мама си избра подаръка за годишнината!
Той нахлу в стаята, сияещ като ученик, който току-що е взел шестица. Ралица бавно откъсна поглед от екрана и го измери. Нещо в тона му я насторожи.
Чанта от крокодилова кожа! продължи Иван, без да забелязва нейната подозрителност. Толкова години мечтаеше за нея!
Ралица внимателно постави чашата на масата и сви очи.
Чанта от крокодилова кожа? Тя сама ли реши това, или някой й подсказа? И случайно не помисли, че защитниците на животните може да се възмутят?
Сарказмът й мина покрай него, сякаш беше глух.
Тя е майка ми! Заслужава си го!
Заслужава? Ралица усети как нещо й се стяга вътре. Кажи ми, какво точно е направила, за да го заслужи? Да, тя те е отгледала. Но аз не съм в списъка йимам си свои родители. И колко струва този подарък?
Иван се изкашля, смутен, и отвърна поглед.
Абе, дреболия, наистина Горе-долу пет твои заплати.
Ралица усети как земята й се разминава под краката.
Пет мои заплати? повтори тя, лицето й каменейки. Тя стана бавно, без да вдига глас, без да трепери. Отиде до прозореца, погледна дъжда, който продължаваше да чертае своите безименни пътеки по стъклото. После се обърна и каза със спокоен глас, от който по-страшен би бил всеки вик:
Този подарък не го купуваш от моята заплата. И повече никога никога няма да вземаш пари за нещо, което аз не съм одобрила.
Иван отвори уста, но не излезе звук. А тя вече беше тръгнала към спалнята, затворила вратата тихо точно толкова тихо, колкото беше започнал денят.
