Днес, най-сетне получих дипломата си и заминавам за селото. Казват, че там има ново училище и ще предам знания на местните деца. Радвам се! Мечтите наистина се сбъдват – още от малка исках да стана учителка, като чичо Никола.
Седех в автобуса, гледах през прозореца и се усмихвах. Спомних си за чичо Никола, приятелят на баща ми. Идваше на гости, но отдавна не сме се виждали. Баща ми казваше, че са служили заедно. Бях само на девет години, когато го видях, и се влюбих в него.
“Той ще бъде мъжът ми!” – си мислех и не се отдръпвах от него. Чичо ми даваше бонбони и голям шоколад. Когато си тръгваше, ме вдигна в ръце и ме целуна в бузата. Аз му прошепнах:
“Чичо Никола, не остарявайте и не умирайте! Ще порасна и ще се омъжим!” Той се разсмя тогава.
**Новото училище**
Старият автобус скърца и спря. Слязох в селото, където ще започна работа в местното училище. Попитах един възрастен човек – дядо Стоян, който стояше на спирката и се взираше в далечината, засенчвайки си очите. Слънцето печеше, прахът още не беше паднал след автобуса.
“Здравейте, моля ви, къде е училището?”
Дядото ме погледна внимателно, но преди да отговори, едно момче на около дванадесет години се появи и изпревари стареца:
“Ето го нашето училище – на хълма!” Показа към новата сграда в далечината. “Да ви заведа!”
Дядо Стоян само промърмори след нас:
“Ех, Борис, такъв бързак! Не ми даде и да про дума. Явно новата учителка е пристигнала… Ама колко млада! Какво ще научи децата?” Не намерил когото чака, тръгна към магазина. “Трябва да разнеса новината – в селото има нова учителка!”
А на Борис много му хареса Радослава Стефанова – така се представи тя. Той изтърси:
“Това е името на бабата на великия поет Вазов! Чел съм в книгите.” Тя се усмихна.
“Ех, колко си начетен!”
Борис не влезе в училището, а каза:
“Ето го, училището. Добре, аз бягам!”
“Благодаря, Бори!” – извика тя след него.
Борис беше впечатлен. Тръгна към вкъщи, но после се обърна и отиде при брат си в работилницата.
“Киро! Нова учителка дойде в нашето училище! Толкова е красива! Такива в селото няма. После ще разбера къде ще я настанят. Казва се Радослава Стефанова – като бабата на Вазов!” Засмя се и си тръгна.
Киро се усмихна на брат си. Разликата във възрастта им беше голяма – почти девет години. Но Борис беше умен, с проницателен поглед като на баща си. Винаги се интересуваше от всичко и обичаше да помага.
Новата учителка беше настанена в празната къща до тях. Борис разбра бързо и веднага сподели на брат си. Вечерта му каза:
“Киро, настаниха я в къщата на покойната баба Станка. Вратата ѝ е на една панта, а оградата се разпада. Трябва да ѝ помогнем…”
“На кого?” – попита Киро, вече забравил за учителката.
“Как на кого? На Радослава Стефанова! Яж по-бързо и да идваме!”
**Добри дела**
Влязоха в двора през оцелялата врата, която наистина беше на една панта. Борис вървеше напред, Киро с инструментите зад него. В същия момент от вратата излезе млада жена в розова тениска и стари дънки, с кърпичка на косата и руси коси по раменете.
“Наистина е хубава! Борис разбира от момичета!” – помисли си Киро, но преди да проговори, брат му вече беше казал:
“Това е големият ми брат, Киро. Ще оправим вратата и оградата.”
“Добре” – отвърна тя и се върна в къщата да подрежда.
“Е, Киро, какво ти казах? Красива, нали?”
“Да” – промърмори Киро. “Давай да работим.”
Работата не беше много. Оправиха вратата, заковаха няколко дъски на оградата. Киро си тръгна, а Борис влезе в къщата и весело обяви:
“Сега всичко е наред!” Тя му благодари.
На следващата вечер Киро седеше на прага. Майка му доеше кравата, а до него седна Борис.
“Уф, уморявам се! Донесох на Радослава вода от Тодорови. Кладенецът ѝ е замърсен, трябва да го почистим. Тези Тодорови са скъперници, знаеш.”
Киро го погледна.
“Добре, утре е свободен ден, ще се заемем. Борис, не те разпознавам – ставаш такъв стопанственик! Голям ли си вече?”
“Е, разбира се!” – гордо отвърна брат си и го бутна. “Майка дои ли? Може да отнеса на учителката мляко…”
**Запознанство със селото**
На другия ден почистиха кладенеца. Тя ги покани на чай, но те отказаха и си тръгнаха.
Започна учебната година. Борис виждаше Радослава в училището, дори ѝ помагаше. Идваше в къщата ѝ, носеше баници – майка му ги правеше. И тя беше добра душа. Радослава разказваше за семейството си, а Борис – за селото, за хората, кои добри, кои зли, кои стиснати. Така я запозна със всички.
“Бори, искам да те питам за брат ти – защо винаги мълчи? Не говори ли?” Той се усмихна и намери какво да каже:
“Ами, няма език. Като паднал като малък и си го отхапал, оттогава не говори.”
“Ох, колко жалко! Млад и красив мъж…” – поклати глава тя, а Борис се усмихна хитрo и си тръгна
