Спомням си онзи ден, преди много години, когато в големия пазар в центъра на София се случи нещо, което никой от нас не забрави. Баба Гергана Иванова, на деветдесет години, се промъкна в пазара с тъмна дървена клечка, поддържайки се с натовареното си сърце. Всяка стъпка й бе като планина краката ѝ трепкаха, а гърбетът гнуеше от болка, но тя се наложи да купи хранителни продукти, защото сама се грижеше за малкия си къщур, Димчо.
Тя се вмъкна между редовете с консерви и сухари, като от мрака на скръстената шапка изникнаха сиви кичура червени коси. Схвана парче хляб от рафта, но щом прочете етикета 2,50 лева го върна. После вдигна пакетче масло, погледна цената 1,80 лева и се защети с тежък въздох.
Цените ѝ се струваха като надут балон, почти подигравателни. С всеки следващ ход върна стоката, защото усещаше, че парите ѝ са почти изгубени, а къщата й няма да издържи без най-необходимото.
В магазина се викаше, хората се копираха между щандовете, а никой не вдигна поглед към старата жена, която се луташе като мравка без крила. Тъй като почти стигна края на прохода, тя се окаби върху обковената подова настилка. Остра, пронизваща болка пробяга по крака ѝ.
Ой боля, извика тя, а клечката й се спъна и падна.
Няколко лица се обърнаха. Някои за миг задържаха дъха, после бяха като камъни, а мъж до гърнето продължи да се опитва да грабне кисело мляко, сякаш не виждаше нищо. Баба се опита да се изправи, но краката й не подчиняха. Хвана клечката, изправи се отново, но отново се спъна.
Тя се огледа, както се надяваше, че някой ще й протегне ръка, но погледите бяха студени като зимен вятър. Устните ѝ трепетяха, очите ѝ се напълниха със сълзи. Протегна ръка към света, но никой не дойде. Дори младеж, облечен в джинси и тениска, извади телефон и започна да снима мислеше, че е забавно.
С дъх, който се губеше, баба Гергана се навлиза към изхода, държейки се с едната ръка за клечката, а с другата се опираше в студената плоча. Шумът на пазара се смекчи чувше се само тежкото ѝ дишане и тихите стенания. Всяка стъпка бе мъчителна, но тя продължи, надявайки се да излезе от пазара и да стигне до дома.
Хората се разпръсваха, но никой не протегна помощ. Очите им бяха микс от съчувствие и безразличие, като да са решили, че това не е тяхна грижа.
Тогава се появи малка девойка, не по-голяма от пет години, с кадифено мече в ръце. Тя се наведе тихо, погледна старостта ѝ и прошепна:
Баба, боли ли те? Къде са ти децата?
Баба Гергана погледна нагоре и на лицето й се появи слаба, добра усмивка. Девойката протегна късата си ръка, опитвайки се да я подпомогне.
Майка й, видя я, се втурна, вдигна баба Гергана, сядаше я на близката столче и веднага повика линейка. Докато чакаха спасителите, малкото момиче държеше бабата за ръка и тихо ѝ шепнеше: Не се бой, всичко ще е наред.
Когато линейката пристигна и отведе Гергана, пазара погълна тишина. Хората, които преди мигове гледаха безчувствено, вече не можеха да се срещат поглед в поглед.
Само едно дете, това малко момиче, показа какво е истинска човечност. Не се отдръпна, не се изплаши, а със сърце, пълно с доброта, се грижеше за непозната. И в онзи миг тя беше единственият жив, който имаше душа.
