**Преломен момент**
„Честито за малкото момиченце, Ралице!“ – радостно подсмърча приятелката ѝ Ваня, надвесвайки се над креватчето, където спеше малкото бебе.
„Благодаря ти, Ваньо, благодаря. Най-после и аз станах щастлива майка. С Венцислав чакахме седем години нашата дъщеря. Вече бяхме отчаяни, но явно Бог ни чу – даде ни Вихренка.“ – отговори Ралица.
Ралица и Ваня бяха най-добри приятелки още от училище. След завършването пътищата им се разделиха, но дружбата остана. Ралица бе омъжена, а Ваня така и не се ожени, въпреки че беше красива – просто не ѝ се отдаваха връзките.
Венцислав не спяше. Дъщеря им беше неспокойна, плачеше през нощта. Макар и Ралица да ставаше към нея, той също се събуждаше. В тези дъждовни есенни дни настроението и без това беше ниско, а безсънието само влошаваше нещата. Ралица постепенно ставаше раздразнителна, мъжът ѝ също.
Ралица роди дъщеря си на тридесет и една, и въпреки че детето беше дългочакано, майчинството я изтощи само за месец и половина. Те с мъжа ѝ чакаха седем години малката Вихренка, а когато най-после мечтата им се сбъдна и в креватчето лежеше синеоката хубавица, вкъщи започна едно нервно, раздразнено бъркане.
„Нищо, дъще, тази есенна мъка и безсъние ще минат. Като порасне внучка ми, всичко ще е наред.“ – утешаше я майка ѝ. – „Всички минават през това.“
Ралица ходеше с дъщеря си на ръце, погледна часовника и бутна мъжа си:
„Какво лежиш? Ще закъснееш за работа.“
Венцислав погледна часовника, скочи и се зареди: „Не спах цяла нощ, сега в завода ще ходя сънлив и отпаднал.“ Поне колегите го разбираха – и те били минали през същото.
„Рали, ще ми налееш ли чай?“
„Как да ти налея, като ръцете ми са заети?“ – показа тя към Вихренка, която пак мърмореше и започваше да плаче.
„Добре, може би ще успея да пия нещо в съблекалнята преди смяна.“ – мрънкона той и излезе под дъжда, в мрачната кал.
Когато дъщеря им заспа, Ралица легна и сама, задряма леко, но в главата ѝ вече се въртеше мисълта как ще успее да приготви вечеря. Страхуваше се, че денят пак ще е неспокоен.
Докато чакаше Вихренка, дори не си беше представяла, че ще има катастрофална липса на сили и време. Не беше готова за това. Седем години живееха само за себе си. А сега – синини под очите от безсъние, често лошо настроение, очи без блясък. И двамата с мъжа ѝ станаха кисели.
През деня се обади Ваня:
„Ралице, как си? Оправяш ли се?“
„Ох, никак, Ваньо. Уморена съм, нямам сили, не спя, Вихренка не ни дава да почиваме през нощта. Да порасне по-бързо…“ – отвърна тя.
„Добре, приятелката трябва да се помогне. Ще мина след работа, ще ти помогна с каквото мога.“ – обеща Ваня.
„Така, приятелко, виждам, че си наистина уморена. Иди си почивай, аз ще приготвя вечеря.“ – командува Ваня и хвана ножа, започна да бели картофи.
Ралица заспа, не дълбоко, но все пак, и след около четиридесет минути, отваряйки очи, се почувства по-свежа. От кухнята се носеха аромати на задушени картофи с месо. Влязъки там, Ралица се усмихна:
„Ох, Ваньо, колко хубаво, че дойде. Добре е, когато имаш такава грижовна приятелка.“
На вечеря всички бяха с добро настроение, шегуваха се и се смееха. Венцислав отново гледаше жена си с любов, както преди, без да забравя да общува и с Ваня.
„Благодаря ти, Ваньо, даже ми е неудобно.“ – изпращайки я, каза Венцислав. – „Помогна на жена ми, а ѝ е трудно сега. Ние свикнахме да живеем само за себе си.“
„Стига бе, Венцислав, ние сме приятели!“ – Ваня подмигна на Ралица и пак се засмяха.
След ден-два Ваня отново дойде да ѝ помогне. По време на вечеря разговаряха, Ваня дори спомена, че на личния фронт нещата ѝ се подобряват.
„И на мен не би ми пречило да си направя семейство. Ние с теб сме връстнички.“ – каза тя, а Ралица се зарадва за приятелката си.
„Е, хубаво, ще сме приятели между семействата.“ – отвърна Ралица. – „Само първо трябва да се запознаем.“ – а Ваня загадъчно блесна с очи, намеквайки, че всичко си има своето време.
Ваня идваше два пъти седмично след работа, помагаше на Ралица, гледаше Вихренка или приготвяше вечеря. Ралица не веднъж си помисли:
„Макар да имам само една приятелка, но каква! Така ще стигнем и до старини.“
Веднъж Ралица попита Ваня:
„Разкажи ми за твоя жених. Защо не ни го запознаваш?“
„Засега го пазя в тайна. Щастието обича тишина.“ – отговори приятелката и бързо смени темата.
„Ами поне кажи, познавам ли го?“ – настояваше Ралица.
„Познаваш.“ – след кратко колебание отвърна Ваня, и точно тогава някой звънна на вратата.
Беше майка ѝ. Тя рядко успяваше да помага, работея, но понякога минаваше след работа. Виждайки Ваня на кухнята, как ловко си понася, майката дори се застраши.
„Нещо не разбирам
