ДРУЖБА
Те се познавали от векове. И сега Стефан Михайлов се изправи пред стария си приятел и помоли за помощ.
Нико, разбирам те, но помисли си, вече си в златна възраст. Къде да те поставя? Ти беше ръководител, а аз ти да те пратя като товаросортиращ? се усмихна Никола Николов, поглеждайки над седия си колега.
Стефан кимна и добави:
Дръж се, Нико Ще ти звъня, ако се появи нещо подходящо. Не се отчайвай, приятелю! Ще изкараме нещата на чисто! извика Нико преди да се раздяла.
Това не бе първото отказано предложение за две седмици. Стефан вече се привикна да контролира емоциите си, макар в началото да се разстрояваше дълбоко. Правят се казуси приятел се познава в трудностите. Стефан Михайлов цял живот изпълняваше управленски роли и имаше обширен кръг от познати. Когато обаче се появиха проблеми, никой не се появи до него.
Както обикновено се случва, новият шеф донесе със себе си собствен екип и учтиво, но настоятелно, поиска от Стефан да подаде молба за доброволно оставяне. Пенсията беше на хоризонта само няколко месеци, но никой не се тревожи.
Така той изведнъж остана без престижна работа и без доход.
Но мъжът не се предаде. В София имаше много познати, на които няколко пъти бе помагал със намери работа, обучение и други проблеми.
Сигурно Кирилов няма да ме остави в беда! Аз му съм помогнал в миналото, шепна Стефан на съпругата си Ралица, тръгвайки към ново интервю.
От интервюто се завърна мрачен и тих:
Поне ме нарекоха приятел измърмори той.
Ралица веднага прочете в очите му:
Седни, Стефан, яж. Каквото се случва, е за добро, каза тя, накривайки масата.
Стефан кима и цял вечер прелистваше телефонната си книга с найдобрите контакти.
Помощта се появи, когато почти бе отпалил ръцете. Стара колега, бивш шофьор, вече директор на малка месна фабрика, го покани:
Мога да ти предложа работа като снабдител. Трудна е, но се справяш, каза той учтиво.
Стефан щастеше от всяка работа и следващия ден започна новите си задължения.
Фабриката стоеше в предградията на София, зад железен барикаден ограден двор, където двама силни работници разтоварваха камион с месо. Наоколо се събираше групичка местни котки, наблюдавайки тази свещена сцена.
Стефан се усмихна на ивиците, докато котетата с порамени усти синхронно минаваха покрай пратките. По-късен разговор разкри, че в целия двор живее цяла банда от котки, които не пускат чужденците. Те бяха малко диви и неохотни за гушене. Всеки път, когато Стефан се опитваше да погали един от тях, котката се отдръпваше или шипеше.
Този котешки клан е доста суров, се смееше Стефан, гледайки как готвачката Зинаида раздава остатъците от обяда на своите подчинени.
Да, не са особено дружелюбни, дори малките котенца са толкова студени, кима тя, показвайки към двойка полосати малки, които се мяркаха между по-големите си братя.
Скоро Стефан се привикна и запомни всички котки. Те също започнаха да му се доверяват, защото често ги нахранваше. Макар да не държеше домашни любимци, обичаше животните и винаги се опитваше да им помогне.
Всеки път, когато излезе навън да пуши, котетата се събираха около него, гледайки в очите му, търсейки нещо, което би могло да ги нахрани.
Така полгода преминаха незабелязано. Лятото се замени с осенен ветрец и сиви дъждове, а котетата се скриваха, но не пропускаха храната.
Не се знаеше откъде се появи един малък, слаб, черен котенце с лъскава спинална ивица. Бандата го остави да стои сам, без да го напада. Той завладя сърцето на стариния, суров мъж.
Стефан пушеше след обяд, а котешката банда се разположи по дъските под слънцето. Отвнезапно от ъгъла излезе черен, пухкав комичка на тънки крачета.
Мяу, издаде той и кихна.
Какво е това чудо? изненада се Стефан, обръщайки се към котките.
Те гледаха без интерес. Котенцето явно не беше от тяхната порода всички останали бяха кафявополосати с жълтозелени очи. Малкото се притисна до крака на Стефан и потъркоти се.
А, какъв е мека душа, се усмихна Стефан.
Подариха ни бездомно, вижте колко е срамно, че не го приемат, отбеляза готвачката, която се появи наблизо.
Стефан погледна внимателно котешкия клан те можеха да навредят на малкото. Той влезе в хранилището и подари на котето парче наденичка. Останалите котки получиха лакомства малко по-далеч, а малкото се тереше в ръцете му преди да започне яденето.
Како е сладко, прошепна той, гледайки в очите на котето, което мъркаше от удоволствие.
Така новият му приятел получи името Паштет, а Стефан започна да го подхранява преди да се отправи към работа.
Кой ще ти носи обяд? попита изненадана съпругата.
Това е Паштет, малко, смешно, но мило, отговори той със срамежливо усмивка.
Ще го донесеш ли вкъщи? намеси се Ралица, знаейки, че съпругът й е против животни в апартамента.
Не, защо ни трябва котка? се чуди тя.
Е, както си казваш вдигна рамене Стефан.
Сутринта, в студено време, Стефан чуха познат глас:
О, Стефан, здравей!
Той се обърна и видя стар приятел Никола, който се втурваше към него.
Намерил ли си работа? попита той приятелски и протегна ръка.
Стефан мрачно кимна, без да извади ръката си, и продължи напред. Той вече знаеше истинската цена на приятелството им.
Какъв живот, подмъха Никола и побягна към колата си, за да се стопли.
Паштет седеше, разперил се на малка дъска пред входа на склада. В студа черната му козина изглеждаше като бодливи иглички.
Не пускат ли те къде и да е? заплаха Стефан, обръщайки се към топлата будка, в която се криеше котешката стая.
От будката блеснаха жълти очи, очаквайки дали ще получат храна. Радиото обяви предстоящ снежен вояж.
Чух, че утре ще пуснат месечна норма, Михайлово, как ще стигнеш до работа? реке шофьорът, предлагайки да го закача до вкъщи.
Небето се покри с леки снежинки, а Стефан внезапно възкликна:
Димка, доведи ме до фабриката, моля.
Шофьорът пожали рамене и завъртя волана.
По работа, нали, старче? се засмя, спирайки пред оградата.
Стефан вече не го слушаше.
Той се втурна към двора, където снягът вече беше обхванал земята с бял килим. Подскочи към дъските, където обикновено седеше Паштет, и викна:
Кискискис!
Котето не се появи. Дворните котки наблюдаваха настъпващия човек, който викаше безполезно. Скоро ги обградиха гушави и дори две гъски се спуснаха на оградата, любопитно разглеждайки сцената, докато снегът продължи да пада.
Паштет! Къде те скри! извика Стефан, оглеждайки се.
Котките, усещайки снеговалежа, се скриха в будката, решавайки, че от човек днес няма нищо за ядене.
Стефан се обърна и тръгна от двора
Сутринта, както обещаха метеоролозите, целият град бе покрит със сняг.
Каква буря! Не се беше виждал такъв излязъл, казваха си жителите, пробивайки се през големите сугроби.
Стефан едва стигна до фабриката, закъснявайки леко. Дворникът вече беше размразил пътеките, а котките гледаха от будката, очаквайки лакомство.
Той разстила пред тях парче колбас:
Вземете, Паштет ви шапае, каза той нежно, гледайки дивата банда, която се държеше далеч от човека.
Сърцето му се изпълни радост като дете, което се впуска в първото пързаляне. Може би беше от снега, а може би от това, че непослушното котенце излезе от укритието точно в последния момент, когато Стефан се обърна. Той грабна малкото, притисна го здраво и вика:
Ей, Паштет! Най-накрая ти се озова!
Котето зееше и кихаше докато се придвижваше към дома, захапвайки се в ръцете му.
Ралица, видяйки новия член на семейството, се усмихна:
Стигнахте ли да го приберете? запита тя коварно.
Да, а иначе как да се справи в този снег, отговори Стефан, пускайки малкото чудо на масата.
Котенцата подминаваше прозореца, гледайки през бялите сугроби към човека, който избра да бъде негов приятел. Тази дружба между големия мъж и котето беше различна от обикновената, но Стефан и Паштет знаеха, че в нея няма предателство, измама или подхалимство. И това я правеше достоенa за вяра и изчакване.
