Велико Търново беше тихо и спокойно, когато Десислава и Борис решиха да си тръгнат.
Мамо, защо пак така? Договорихме се! Десислава раздразнено изваждаше храните от чантите, които донесе за майка си.
Щерко, само исках да помогна. Мислех, че Радка ще се зарадва на една зимна пуловка, Стоянка Иванова седеше до прозореца, дребнееки с тънките си пръсти по вретената.
Радка е на четиринадесет, мамо. Няма да носи бабина пуловка, проумей веднъж завинаги! Има си свой стил. Днешните деца са съвсем различни.
Стоянка дълбоко въздъхна и остави недовършената розова пуловка настрана. Нещо болезнено се сви в гърдите ѝ. Наистина ли подаръкът ѝ беше толкова лош? Беше избрала модерна плетка, мека прежда.
А кога ще дойдете на гости? Ще направя сладкиш. С ябълки, както Радка обича.
Десислава замръзна за миг пред хладилника, след това затвори вратата по-силно, отколкото трябваше.
Мамо, нямаме време за сладкиши. Радка се готви за изпити, Борис е задълбан с проект, аз работя от сутрин до вечер. Говорихме за това миналия път.
Да, разбира се, Стоянка изглади дрехата си. Просто си помислих, може би в неделя…
Не почвай, пресече я Десислава. В неделя отиваме в къщата край Пловдив. Слави има рожден ден, забрави ли?
Слави вече е на шестнадесет, усмихна се Стоянка. Колко бързо порастват децата. Ще ме вземете ли с вас?
Десислава се намръщи, сякаш предложението я изненада.
Мамо, там ще е само младежи. Ще ти е скучно. И пътят е труден.
Няма да се уморя, побърза да я успокои Стоянка. Мога да направя торта. Помниш ли как Слави обичаше медовика ми?
Поръчаха си торта от сладкарница. Модерна, снимка отгоре.
Стоянка кимна и отново пое вретената, за да скрие разочарованието си. Децата ѝ бяха порастнали, внуците също. Те живееха свой живот, в който за нея вече нямаше място.
Десислава погледна часовника и се затормози:
Трябва да тръгвам. Храната е наредена. Не вари ориз, от него ти се вдига кръвното. И не забравяй хапчетата вечерта.
Благодаря, щерко, Стоянка изпрати дъщеря си до вратата, прегърна я за сбогуването. Десислава се напъна, сякаш докосването на майка ѝ беше неприятно, и бързо се измъкна от прегръдката.
Чао, мамо. Ще ти се обадя през седмицата.
Вратата се затвори. Стоянка стоя още няколко секунди в коридора, вслушавайки се в отдалечаващите се стъпки на дъщеря си. После бавно се върна в стаята. Апартаментът, който някога ехтеше от детски смях, сега ѝ се струваше твърде тих и празен.
Отвори шкафа, извади семейния албум. Ето Слави и Десислава малки, в пясъчника. Ето ги на море още беше жив съпругът ѝ, и тогава спестяваха за почивка в Созопол. Ето първите учебни години, абитуриентските вечери. А ето и сватбите… и малките внуци в ръцете на баба. Когато се роди Радка, Стоянка напусна работата си, въпреки че до пенсия оставаха още три години. Десислава и Борис бяха толкова щастливи, че някой ще се грижи за бебето. И Слави го гледаше, макар и не толкова често Елица се справяше сама.
Звънецът на вратата я върна към реалността. На прага стоеше Ваня Георгиева, съседката от третия етаж.
Стоянка, представяш ли си, пак спряха топлата вода! Без предупреждение! избухна тя веднага. Ще ме почерпиш ли с чай? Нямам с какво да си измия чиниите.
Разбира се, влизай, обрадува се Стоянка. Исках да направя сладкиш, но сега, виждаш ли, няма с кого да пием чай… Ама ние ще си пийнем, усмихна се Ваня, сваляйки шала. И сладкишът ще стане страхотен. Аз ще ти помогна. Децата си имат живота, а ние своя.
Стоянка включи чайника, извади ябълките от шкафа и за пръв път от седмици насам усети, че времето не тегни, а тече спокойно, като река през лято.
