Бял ден на плажа в Созопол. Семейства се наслаждаваха на топлината, на морския бриз и на шума на вълните. Деца градяха пясъчни кули, някои плуваха в хладката вода, други лежеха под чадъри и дишаха лятната ухание. Всичко изглеждаше спокойно и обичайно нищо не намекваше за надвисналата беда.
Изведнъж на брега се появи куче. Без повод, без нашийник, без стопанин. Ръждиво, силно, с тревожен поглед и тежко дишане. То тичаше по пясъка, лаеше силно, скачаше около хората, сякаш се опитваше да каже нещо. Хората се дразнеха. Някой опита да го прогони, един мъж дори заплаши с камък. Всички мислеха, че е лудо или диво.
Но кучето отказваше да си тръгне.
Тичаше по ръба на водата, поглеждаше хората, после към морето. Отново и отново. И не спираше да лае. Първо звучеше като безсмислен шум, но след време някои забелязаха кучето не се въртяше напразно. То показваше нещо. Предупреждаваше.
Тогава един младеж погледна в посоката, където лаеше кучето и видя нещо ужасно.
Водата внезапно започна да се оттегля от брега. Бързо, неестествено. За минути плажът, преди покрит от вълни, стана сух и празен. Камъни, водорасли, дъното на морето всичко се откри.
Хората станаха и се гледаха объркано. Онези, които знаеха за цунамита, веднага почнаха да бягат. Други ги последваха. Но кучето беше първото, коото даде сигнал.
То усети опасността преди всички останали.
Когато на хоризонта се появи огромна вълна, беше вече късно за предупреждения но не и за действие. До този момент повечето бяха вече избягали.
И всичко благодарение на едно безименно куче, което всички смятаха за досадно но което стана герой.
По-късно спасителите казаха, че ако не беше странното поведение на кучето, жертвите щяха да са много повече. Неговият инстинкт, тревога и лай спасиха десетки животи.
Никой не разбра къде беше кучето. След този ден то изчезна толкова внезапно, колкото се беше появило. Но за оцелелите то не беше просто животно. То стана символ на спасение.






