Днес си спомних за едно посещение, което ми беше трудно да разбера. Племенницата ми Радослава, вдигна храната от масата и каза:
“Леля Мария, ще включа ли телевизора?” без дори да изчака отговор, грабна дистанционното и започна да превключва каналите. “Какви глупости гледате! Е, вече е девет часа утре трябва да ставам рано.”
Мария Иванова остави плетенцето и я погледна. Момичето беше пораснало, вече на двадесет и осем, но за нея все още беше същата Радка, която лятото притичваше при баба си и молеше: “Леля Мария, разкажи ми за принцесата!”
“Какво толкова важно има утре?” попита тя, намалявайки звука.
“Среща по работа.” Радка махна с ръка, без да откъсне поглед от екрана. “Между другото, хладилникът ви е някакъв странен млякото вече е кисело.”
“Как така кисело? Вчера го купих!”
“Ето, вижте сами!” Радка скочи от дивана и шумно премина към кухнята. “Гнусотия!”
Мария Иванова я последва и провери пакета. Наистина се беше вкиснало. Колко странно в магазина провери срока.
“Може би от жегата. Ще извадя друго.” протегна се към хладилника, но Радка я спря.
“Не, няма нужда. Не обичам млечни. По-добре заварете силен чай.”
“Разбира се. А да не искаш да хапнеш нещо? Направих пържени картофи с гъби…”
“Леля Мария, на диета съм! Не мога пържено. И след шест вечерта не ям.”
“Но вече е девет…”
“Ето! Затова и не ям.”
Мария Иванова запали чайника и извади кутия с бисквити. Радка се намръщи, като ги видя.
“И тези не стават. Имате ли нещо без захар?”
“Черен хляб?” предложи лелята.
“Това са въглехидрати. Да, просто чай.”
Върнаха се в стаята. По телевизора течеше американски филм, а Радка гледаше без да мига. Мария Иванова взе плетенцето, но не можеше да се съсредоточи. Племенницата беше дошла сутринта, каза, че ще остане, но вече се държеше сякаш ѝ прави услуга.
“Радко,” започна тя внимателно, “как са работите?”
“Нормално.” отвърна момичето, без да се обърне.
“А Стефан? Не се ли канехте да се ожените?”
Радка се сепна и най-после откъсна поглед от екрана.
“Леля Мария, разделихме се. Преди шест месеца.”
“Боже! Защо?”
“Просто не се разбрахме. Така става.”
Мария Иванова остави плетенцето. А тя си мислеше за свадебното покана, дори гледаше рокли. Искаше да пита повече, но по лицето на Радка разбра темата е затворена.
“А работата? В същата фирма ли си?”
“Напуснах. Преди месец.”
“Как така?! Три години работеше там!”
“Работех. Сега не. Търся нещо ново.”
“А с какво живееш?”
“Леля Мария!” Радка се обърна цяла към нея. “Защо ме разпитвате? Оправям се някак.”
“Съжалявам, мила. Просто се тревожа.”
“Не е нужно. Аз съм възрастна.”
Замълчаха. Мария Иванова янаблюдаваше Радка открай око. Беше отслабнала, бледа. И очите ѝ бяха изгубени. Когато беше малка, беше толкова жизнерадостна викаше, смях, планове. А сега сякаш непозната.
Чайникът засвисти. Радка скочи първа.
“Сама ще си заваря!” извика от кухнята.
След малко обаче стана тихо. Лелята отиде да види. Радка стоеше до прозореца с празна чаша. Рамнете ѝ трепереха.
“Какво става?”
“Нищо.” прошепна тя. “Просто съм уморена.”
Мария Иванова я прегърна. Радка не се отдръпна, а се притисна към нея като в детството.
“Разказвай, мила.”
“Всичко, лельо. Стефан ме напусна, защото съм “скучна”. Шефката ме тормозеше на работа. Напуснах. Парите свършват.”
“Защо не ми каза? Щяхме да измислим нещо!”
“Какво ще измислите? Вие с малката си пенсия. Освен това, аз съм голяма трябва сама да се справям.”
“Глупости! Кой да ти помогне, ако не роднините?”
Радка се горчиво усмихна.
“Кои роднини? Майка ми с втория си мъж. Братята ми единият в Испания, другият във Варна. А останалите дори не са ме виждали с години.”
“Но аз съм тук!”
“Вие сте. Но какво можете да направите? Живеете с мъка.”
Лелята не отвърна. Да, пенсията е малка, но не беше въпрос за пари. Защо Радка се беше затворила в себе си?
Завариха чай. Радка се успокои, дори изяде няколко бисквити, забравяйки диетата.
“Помниш ли,” каза Мария Иванова, “как лятота ходехме за гъби?”
“Помня.” усмихна се Радка. “И как ми разказвахте приказки.”
“И печехме баници. Винаги крадеше тестото.”
“А баба ми викаше: ‘Рада пак изяде тестото!'” Радка се засмя, за първи път през вечерта. “После казваше: ‘Ами ще замеся ново за внучката.'”
“Мама те обичаше много.”
“И аз нея. Жалко, че не доживя…”
“На мен също ми липсва.”
Замислиха се. После Радка изненадващо попита:
“А вие съжалявате ли, че не се оженихте? Нямате деца?”
“Как така не съм? Бях омъжена.”
“А, да, за чичо Георги. Но това беше кратко.”
“Три години не е кратко.”
“Но нямате деца.”
“Нямам.” призна лелята. “Не се получи.”
“Съжалявате ли?”
“Разбира се. Но какво да направя?”
Радка се замисли.
“Аз пък си мисля може би е добре, че се разделихме. После щяхме да се разведем. Той не ме обичаше.”
“Откъде знаеш?”
“Очевидно беше. Постоянно ме сравняваше. ‘Елена от отдела е толкова весела’, ‘Анелия се облича толкова стилно’. А за мен казваше, че съм скучна.”
“Глупак.” ядосано каза лелята. “Нищо скучно няма в теб!”
“Има, лельо. Знам си. Обикновена съм.”
“А какво лошо има в това? Хората са обикновени и живеят, радват се.”
“Не знам. Понякога ми се струва, че заемам място на този свят напразно.”
Мария Иванова се стресна.
“Какво говориш! Всеки има своя път.”
“А моят какъв е? Да работя за стотинки? Да се срещам с мъже, които не ме уважават?”
“Ами поне си свободна.”
“Какво искам?” Радка се замисли. “Дори не знам. Преди мислех семейство, деца. А сега… Не зная.”
Лелята я погледна с жалост. Млада, здрава, но изгубена. В нейните години тя вече беше била омъжена, имала мечти. А Радка дори не знаеше какво иска.
“Остани тук,” предложи тя. “Докато се оправиш.”
“Какво ще правя тук? Няма работа.”
“Почини първо.”
“Не мога да ви тегля.”
“Каква тежест? Имаме какво да ядем.”
Радка поклати глава.
“Не, утре си тръгвам. Имам интервю.”
“За какво?”
“Сервитьорка. Знам, че с висше е смешно… Но няма избор.”
“Няма нищо лошо.”
“Да. Важното е да плащат.”
След малко Радка каза, че е уморена. Лелята й постели на дивана.
“Леля Мария,” прошепна тя, “благодаря, че ме изслушахте.”
“Винаги, мила.”
Сутринта Радка тръгна рано. Лелята й даде сандвичи.
“За пътя.”
“Благодаря.”
В последния момент обаче Радка се обърна.
“Защо дойдохте тук?” попита тя. “Много години назад. Защо не останахте в родния си град?”
Мария Иванова се замисли.
“Дойдох да се грижа за майка ми. После останах.”
“А своя живот?”
“Майка ми беше по-важна.”
“Не съжалявате ли?”
“Съжалявам. Но децата са длъжни на родителите си.”
Радка мълчеше.
“Значи и вие пожертвахте живота си.”
“Не. Просто живеех, както смятах за правилно.”
“Бяхте ли щастлива?”
“Кой знае? Имах добри и лоши дни.”
“Но можеше да е по-различно.”
“Можеше. Но не стана.”
Радка въздъхна.
“И при мен не става. Може би е семейно да не живеем своя живот.”
“А какъв е своят живот, ако не този, който водиш?”
Радка призна: “Не знам. Може би този, който сам избираш.”
“Мислиш ли, че хората имат избор? Живеем както се получи.”
Радка кивна.
“Може би. Отивам, ще закъснея.”
Целуна леля си и излезе.
Вечерта се обади.
“Леля Мария, взеха ме! Утре започвам.”
“Чудесно!”
“Ако върви добре, може да стана управител.”
“Ето, виждаш ли?”
“Рано е за радост. Но поне ще имам пари. Леля Мария, мога ли да идвам понякога?”
“Разбира се!”
“Благодаря. У вас е спокойно. Като у дома.”
“Това е твоят дом, Радко.”
След разговора Мария Иванова седеше на кухнята и мислеше. Времето летеше. Радка беше вече голяма, с болки и грижи. Искаше да я предпази, но всеки си върви по своя път.
Може би Радка беше права живееха не своя живот. Тя дойде заради майка си. Племенницата сега отиваше да работи като сервитьорка не от желание, а от нужда.
Но може би животът е точно това да вършиш ден за ден каквото трябва. Да се грижиш, да помагаш. Без значение дали го наричаш избор или съдба. Важното е да живееш честно.
