В едно малко село край Пловдив, късно сутринта, някой хвърли малка кутия пред вратата на родилното отделение. Първият, който я откри, беше уличен чистач дядо Йордан Йо.
Той се събуждаше по едно време между нощ и зора и веднага се заема със заповедните си задължения. Дядо Йо беше отговорен, педантичен и сериозен качества, наследени от предишната му професия. Преди пенсиониране той беше счетоводител, но след като не можеше да си седне вкъщи, реши да се включи в уличната чистка. Не за парите, а защото не можеше да стои без работа.
Когато видя кутията на прага, дядо Йо веднага усети, че в нея има дете, въпреки че от вътре не се чувало нищо. Погледна вътре, потвърди догадката си и се втурна при вратата на родилното отделение. Молеше се само едно да е всичко наред с малкото, защото то се държеше странно тихо. Към радостта и на дядо Йо, и на медсестрите, детето се оказа живо и дори доста здраво.
Селото, където се случи това, беше типично българско всички се познаваха, така че подозренията веднага паднаха върху Калина Петрова. Тя раждаше почти всяка година и даряваше малчугани на държавата. Нито в регистрите, нито в болницата не се появяваше, защото винаги се появяваше в къщи.
След обстойно разследване се установи, че Калина този път няма нищо общо със случилото се. Майка на бебето остана неизвестна, а след нужните прегледи малкото беше изпратено в детски дом, който се намираше на крачка от селото.
В родилното отделение, щом бебето беше извадено, една от медицинските сестри воскликна:
Ей, какъв арбузче! Как може малко такова дете да се появи просто така, на прага
Тогава всички го наричаха Арбузче, защото беше пухкаво и здраво. По-късно получи име Григор, предложено от дядо Йо, но прякорът Арбузче се задържа дори в детския дом.
Там обаче не остана дълго. Намериха приемно семейство, където се засели Арбузчето. Всички бяха щастливи, особено Рада Иванова, настойничка на дома за малчугани. Тримесечие по-късно обаче го върнаха обратно в семейството им се роди друго дете и Григор вече не беше нужен.
Когато го върнаха, той вече не беше детеарбузче, а малко хрупкаво, симпатично момче, по-умно от годините си. Ясно беше, че се грижели за него, но никой не разбираше как успяха толкова лесно да се откажат от него. Сърцата на всички се разкъсваха.
Григор често плачеше, викаше майка, баща, баба и гледаше дълго през прозореца, но никой не отговаряше. Лятото настъпи и децата прекараха повече време навън. Той се превърна в малко поразличен вече не чакаше никого и не можеше да се довери на възрастните. С другите деца се луташе трудно и обикновено играеше сам, скрит в някое тихо кътче.
Тогава в дома за малчугани се появи нов приятел котка, наречена Мухляш. Тя се появи преди около година, въпреки че в дома имаше строг забранител за домашни любимци. Рада Иванова се опита да я отстрани, но без успех. Първо я даде на местната готвачка, но тя избяга и се върна при къщата. Пети път готвачката, леля Жени, я прибра у дома, но сутринта котката тихо я следваше обратно.
Леля Жени се оплакваше, че котката не иска да излезе навън, но Мухляш правеше концерти, които я принуждаваха да я пуска. Поради това леля Жени я нарече Мухляш мъхляка без посока.
Рада в крайна сметка махна ръка върху котката, защото тя не се приближаваше до децата и се криеше на покрива на къщата. Въпреки това Мухляш се превърна в истински приятел на Григор. След като се запознаха, момчето стана поотворено и дружелюбно.
Рада Иванова, за да е спокойна, сложи котката в преносим контейнер и я отведе до ветеринарната клиника след това можеше да спи спокойно. Григор почти не забеляза отсъствието на Мухляш, но котката задърпа дълбока обида към Рада и вече не позволяваше да я приближи.
Скоро една двойка, Тодорка и Симеон, се интересуваха от осиновяване на Григор. При първата среща момчето не ги впечатли и те заминаха с обещание да обсъдят въпроса в семейството си, но Рада знаеше, че няма да се върнат. Така Григор остана там, където беше.
С Мухляш те станаха неразделни котката му донасяше подаръци, например мъртви плъхчета. За тази добрина леля Жени я няколко пъти удари с метла, добавяйки си още един враг.
Отново пристигнаха хора, за да се запознаят с Григор. Това беше двойка, вече с дъщеря, но желаеха да дадат шанс на сираче от дома за малчугани. Не защото не можеха да имат свои деца, а защото искаха да направят един сирачен малчуган щастлив. Те бяха много милостиви и приятни, и Григор им направи добро впечатление. След като разбраха, че момчето е бил предаден два пъти, решиха без съмнение да го осиновят.
Григор също се привърза към Тодорка и Симеон. Скоро дойде и бащиничката компания татко Симеон, майка Тодорка и техните родители.
Татко Симеон се изненада, когато разбра, че този малък, когото искат да осиновят, е същият Арбузче, който дядо Йо намери преди години. Дядо Йо, седнал на коленете му, се засмя:
Ех, как се случва! Виж ти, малецо! Оказва се, че се познаваме отдавна. Дори ти дадох име! Пътете на Господа са необятни! Та, Гришо, ти си найистинският ми внук! Малко се загуби, но не се тревожи, дядо ще ти компенсира!
Григор не разбра всичко, но се усмихна и кима. Останалите бяха шоки от съвпадението, но щастливи.
Докато възрастните се сбогуваха с медсестрите и се насочиха към колата, Григор изведнъж заплака. Тодорка се опита да го успокои, но не успя. Рада Иванова, наблюдавайки отдалеч, обясни, че сълзите идват от Мухляш котката, седнала мрачно и гледаща малкия си господар.
Така в този ден семейството на Тодорка и Симеон се разшири с две нови души с прекрасния син и с не помалко прекрасната котка.
