ПЕТ ГРАНКИ УТРЕ
Ние, поне, на старост ще имаме деца да се грижат за нас не за нищо ги раждахме. А ти, Радо, наистина имаш проблем каза подсмиващо-съчувствено Надка, докато ѝ наливаше бяло вино в чашата.
Петте жени се настаниха под чадърите на меките столове пред плажния бар в Созопол. Вечерта дишаше на сол, смърч и лека тъга.
Когато я поканиха на почивка в санаториум, Рада не знаеше какво да очаква. За нея “санаториум” звучаше като нещо от социалистическото минало синдикати, радикулит, лечебна кал и скука. Може би малко флирт на залез ако имаше късмет.
А се оказа модерна хотелска база, вкусна храна, процедури, СПА и гора, покрита със смарагдено мъх, в която можеше да се разхождаш с часове, слушайки дъха на боровите дървета и ловещи слънчеви зайци.
Морето, макар и плитко, студено пак беше радост. От двете страни на плажа се простираха зони за нудисти: наляво женска, надясно мъжка.
Женската ги разсмя: “Е, ние пак сме яки, ако се сравни!”
Но мъжката там вече се смееха от шок.
Вижте, на този дебелак има по-малко от внука ми! извика Люба.
А онзи късун всичко си е скрил в корените подхвана Тонка.
Благодаря, момичета! неочаквано се озвучи мъжки глас.
Жените се захиляха от смях и побързаха напред, прикривайки лицата си. Забравили, че България не е чужбина.
След вечеря никоя не искаше да се разделя процедурите ги бяха съвсем съживили. В плажния бар свиреше музика, слънцето залязваше в морето, а разговорът незабелязано се отклони към болезнени теми в буквалния смисъл на думата.
Едната имаше високо кръвно, другата я болеше ръката, трета не можеше да спи. После стигнаха до старостта, до страха да не останат сами, до децата, които вече имат свой живот.
Рада първо се опита да се пошегува:
Светът полудява, може и да не ни се налага да мислим за старост.
Но приятелките вече бяха разгорещени всяка споделяше или ужаси, или надежди.
Тогава Диана се оживи:
Помните ли, че ме изгубихте на пазара преди два дни? Срещнах една старица с необикновени камъни. Купих от нея този кристал извади от платнената си чанта зелено-син многогранник със счупен връх. Каза, че показва бъдещето.
Какво прави? навъси очи Надка.
Показва, нещо такова. Не разбрах добре руският й беше слаб, английски още по-зле. Но каза: “Остават пет сеанса.” А ние сме точно пет. Защо да не опитаме?
Приятелките се засмяха, но все пак докоснаха кристала.
Първа картина. Надка.
На осемдесет Надка вече беше вдовица от пет години. Живееше в просторен апартамент, държеше се бодро, макар зрението да я изневеряваше.
Дъщеря й голям началник, вечно заета: дори нямаше време да създаде семейство. Грижеше се за майка си с чувство на дълг, без особена топлина.
Един ден Надка се качи на стол искаше да вземе от шкафа стара ваза, за да подари на дъщеря си. Падна. Без фрактури, но натрупа доста натъртвания. Дъщеря й хлопна с ръце и я заведе у тях “за няколко дни”.
Бяла кухня, бели стени, бяла тъга.
Един ден Надка разля доматен сок.
Мамо! Защо се занимаваш?!
Ами, опита се да се усмихне Надка, сега поне има акцент в интериора. Иначе е като в операционна.
Но шегата остана да виси във въздуха.
Втора картина. Диана.
Диана отглеждаше сина си сама. Всичко за него, всичко заради него.
Синът порасна, стана програмист и доста добър. Ожени се за немкиня и сякаш й даде цялата любов, която беше на майка му. Трета картина. Люба.
Люба живееше в къщата си край София, сред градина, пълна с рози. Двамата й сина бяха в Канада викаха я, но тя не искаше. Там е студено, а аз вече съм едно дърво къде корени, там и живот.
Ходеше на балкон да пали свещ за покойния си мъж. Казваше му за деня, за розите, за съседското куче, дето пак се изгубило.
Четвърта картина. Тонка.
Тонка беше в дома за възрастни чист, уреден, с цветя по первазите. Играеше бридж с другите жени, четеше вестници, слушаше радио.
Никой не идваше да я вижда.
Но тя не се оплакваше. Всяка сутрин, преди закуска, пишеше кратко писмо до внука си десет реда, за времето, за здравето, за снимката на лалето пред стаята. Писмата ги пъхаше в чекмеджето. Никога не ги пращаше.
Пета картина. Рада.
Рада се върна в стаята си, угаси лампата и остана будна. През прозореца виждаше месечината върху морето сребърна пътека, която не водеше никъде.
На следващия ден, когато приятелките се събраха за закуска, кристалът вече не беше в чантата на Диана.
Може би се изпари каза Тонка.
Или просто свършиха сеансите добави Рада и се усмихна.
А морето продължаваше да диша.
