28 октомври, София, квартал Княжево. Слънцето едва пробива през клоните на кестеновете, листата са жълти и първи шепоти на падане се чуват в улицата. Днес отворих стария фанерен куфар сред малката спалня, където мебелите се борят за всяко сантиметър: стария чаршаф, масичка за кафе и тесен рафт. Поставих куфарa на масата и започнах да подреждам чиртове, чукове, делици, ъгломерни скалачки като да правя проверка на стара група приятели. Металът блестеше след последната полираща смазка, а дървените дръжки излъчваха аромат на ленено масло, което предсно ги бях намазал. Тихо, без думи, ние разговаряхме, но в тази тишина се чуват спомени, тежки като кленови клонки.
Работил съм в дърводелска работилница в центъра на града 43 години, но тя сега е превърната в склад за пластмасови прозорци. От петък до понеделник трябваше да изкарам всичко до последния пирон. Успях да спася тридесет и три години от семейното си съкровище инструменти, събрани от пазари и от предишни майстори. В къщата, едностаен апартамент на втори етаж, почти нямаше свободно място, но поставих куфарa под леглото и реших да го оставя там, докато се появи нужда. Година по-късно, есента, яденето от празните чиртове започна да ме мъчи не можех да заспя, докато не реших: ще покажа на съседите какво значи дърво в ръцете на човек.
Изрязан от бук лист се появи табелка с гравирани думи Инструменти и хора. Вечерта обади се на три апартамента в коридора и, смирено, поканих съседите в домашен музей. Пенсионерка от апартамента срещу се усмихна, оправи очилата и каза, че ще дойде с внука си. Тийнейджър от петото стъпало изглеждаше объркан: Това е като музей без билети? И без скучни лекции, отговорих. Разбрах, че ще трябва да направя събитието живо, иначе децата няма да се интересуват.
Събитието беше утре. Сутринта се събудих рано, сварих кафе, докоснах кутията кожата на дръжките беше малко изтрепана по ъглите времето оставя следи. Подредих експонатите: на прозореца ръчен фуганък, на комода три вида шипорези, до стената стар работен плоткозел, сглобен в младежките ми години. За всяко парче намерих история: къде е купено, какво е направено. Говорейки на глас, осъзнах, че не разказвам само факти, а съдби, споделени от хората, които са използвали тези инструменти. Инструментът живее, докато се помни.
Събота първите гости бяха Илинка от петото етаж и брат й Илиян. Малката девойка проследи пръст с ръка по ръба на фуганъка и вика: Колкото е гладко като огледало!. Показах й как шлифовъчната дъска остава полирана, ако правилно се подреди челото на ножа. Около нас се натрупаха още съседите: счетоводител от третото етаж, студенткаархитект, двама млади с колела. За всеки намерих кратка история. Стаята беше тесна, но въздухът беше лек: прозорците леко отворени, носеха топлия аромат от масло и стружка. Хората слушаха като да се връщат към забравено чувство уважение към ръчно изработеното.
Към вечерта изложбата завърши, а пред вратата се събра опашка от въпроси. Може ли да се върнем още, да покажем на децата? Ще правите ли работилница? У дома ми трепери стар стол, ще ме научите как да го поправя? Тези думи стопляха повече от радиатор. Обещах, че ще се върна към работния станък, дори и без стените на старото помещение.
В понеделник посетих полуподвало в съседната сграда, където можех да проведа еднократно работилница. Светлината на лампите беше приглушена, бетонът миришеше на прах, но имаше достатъчно място. Наемодателят се оказа суров: еднократното ползване не беше позволено, а в писмено известие, подписано с печат, стоеше: От първи октомври наемната такса се удвоява и се изчислява в 150 лв. Хартията шурша като сухи листа под краката. Според договора трябваше да се уведоми месец преди, а всичко беше формално нямаше къде да споря.
Вечерта седнах в кухнята и гледах навън към дворовите лампи, които трептеха от ветровете, които разнасят последните златисти листа от липите пред входа. В ума ми се появи празният работен плот и изчезващите хора, които едва започнаха да ме нуждаят. Усещах тежестта на неизпълненото: ако не се успея, изложбата ще остане едно кратко искрено събитие, а после ще се скрие отново под леглото.
Сутринта, с листа за увеличение на наема в джоба, излязох навън. Дворникът събираше мокри листа, а ученици с раници минаваха пред къщата. На пейка седеше Илинка, чакала майка си, и в ръцете й имаше малка дъска с източена буква Л. Тя ми разказа, че я изрязала у дома с бащината нож и беше горда с бодливите пръсти. В този миг усетих непрекъсната линия от моя чирт към новата буква.
Разпечатах десет огласи: Вторник, 17 ч., във двора ни урок по дървообработване. Възраст от 7 до 70 години. Хартията залепих на таблото за обяви с синя тиксо.
Вторник донесох сгъваем работен плот с клеми, обвих го с транспортна лента и го пренесох до двора. Наоколо разстелих старо платно и разложих инструменти: два чирта, стусло, кутия с делици, пакет шкурка. На клон закачих табелка Урок днес в 17 ч.. Минувачите спираха, усмихваха се и питаха дали ще бъде шумно. Отговорих: Ще има само удари на чук, стружка и истории. Шумът е здравословен. Оставих листа за наема в къщата и го притиснах с книга, като да изтъркам от деня това, което не ми е нужно.
Първото събиране под сивото небе започна рано, но имаше достатъчно време преди тъмнината. Събрахме четири детета, двама възрастни и любопитния дворник, който не оставяше метлата. Показах им как се проверява сухотата на дъбовата дъска по реза, как се избира четвърт със делика и защо в ластовото опашка най-важно е търпението. Давах на децата да пробват, поправях им ръцете, шегувах се и разказвах за майстори, които построиха сцени, стълби, прозоречни рамки. Вятърът викаше сухи листа по асфалта, а стружката се въртяше като малки спирали.
Когато лампите се запалиха, събрах инструментите обратно в куфара и погледнах децата лицата им се зачервиха от студа и от вълнението. Илинка попита дали ще дойда утре. Ще дойда, ако никой не е против, отговорих. Възрастните се споразумяха да донесат термос с чай, за да е по-топло. Някой предложи да съобщим в семеен чат, за да поканим още. Тогава разбрах, че вече не се връщам в самотата.
Дворникът продължи да бие метлата по асфалта, събирайки листа. Майстъре, имам нужда от ръкохватка за лопатата, ще ме научите?, попита. Кимнах глава: Утре ще ви покажа. Решението да провеждам занятията навън се превърна в живо събитие, а не в план в хартия. Дори без помещение, занаятът не се скрива под ключ.
Сърцето ми се ускорява, докато се приближавам към входа, инструментите в двете ръце, а над главата ме посреща лампата на стълбата. Обръщам се към двора, където листата танцуват и мириса на прясна стружка остава в студеният въздух. Пътят назад вече не съществува.
След няколко дни проведох третото открито занятие. Времето беше хладно, но хората продължаваха да идват. На масата се появи слой сняг, който бързо изчезна под пръстите, вземайки се за работа. Участниците се грееха с топли шалове и получиха свои табуретки и кутии топлината се удвои.
Вдъхновени от живото участие, съседите в чата решиха да пишат до общината. Съобщиха за народни работилници под ръководството ми и поискаха подкрепа. Служителите от културната служба обещаха да проучат възможността за финансиране.
Една сутрин, докато поставях работния плот на предишното място, дойдох два представителя на общината. Бяха от отдел Култура и искаха повече информация за инициативата. След като се потопиха в атмосферата на занятията, не можеха да останат равнодушни.
Има ли възможност за постоянен обект? попита една от тях, поглеждайки към групата, започваща да резе дървени листа. Планираме преговори за помещение за вашата работилница.
Кимнах глава и ги поканих за чай след часа. Разговорът им даде надежда. Обсъдихме възможни локации и грантове, които биха подкрепили проекта.
Когато зимата се приближи, общината обяви, че ще предостави старо сграда за реконструкция на работилница. Помещението беше празно, а аз бях готов да вдъхна нов живот в него. Посетата на сградата ми даде увереност, че мога отново да работя под покрив.
Със стъпка към новото почувствах радост, която споделих с учениците. Съобщих им, че скоро ще имаме ново, удобно място за занятия. За децата това беше обещание за нови открития.
Новата година започна, влязох в светлината на сградата с куфар, пълен с инструменти. Тук имаше повече светлина от старата работилница, а стените почти викат да бъдат напоени с аромат на прясна стружка и масло.
Знам, че тези стени ще станат свидетели на множество истории за труд и творчество не само мои. Бъдещето се разкрива пред мен като гладка дъска, готова за следващата стъпка, където твърдата ръка с чирт ще остави следа.
