Обещание от сърцето: Когато непознат става баща
Чичо моля ви, вземете сестричка ми. Тя е много гладна
Този глас, загубен сред градския шум, изненада Николай Георгиев. Вървеше бързо, почти тичайки, със съсредоточени очи, заглъхнал в мисли за сделката, която щеше да реши бъдещето му. Днес всичко щеше да се оправи милиони, договори, доверието на инвеститорите. След смъртта на съпругата му Елена, работата беше единственото, което го държеше на повърхността.
Но този глас
Спря се и се обърна.
Пред него стоеше момченце на седем-осем години. Слабчо, с износени дрехи и влажни очи. В ръцете си държеше завивка малко момиченце, увито в избледняло одеалце. Бебето леко плачеше, а братчето го притискаше към гърдите си, сякаш целият му свят зависеше от тази прегръдка.
Къде е майка ви? попита Николай, клекнал до него.
Каза, че ще се върне скоро но минаха вече два дни прошепна момчето. Аз чаках тук
Момчето се казваше Иван, а момиченцето Росица. И нямаше никой друг с тях. Нито бележка, нито адрес, само безкрайното чакане и гладът. Николай предложи да извикат полицията, да уведомят социалните служби, да купят храна. Но при думата полиция момчето се сепна.
Моля ви, не ни давайте Ще вземат Росица
В този момент Николай разбра нямаше да може да си тръгне. Нещо в него, втвърдено от скръбта, се напука.
Отидоха в близката сладкарница. Иван ядеше забързано, сякаш се страхуваше, че някой ще му отнеме храната. Николай храни малката Росица с мляко, което купи набързо. За първи път от много време почувства, че е нужен. Не като бизнесмен. Като човек.
Отмени всички срещи каза той сухо на секретаря си по телефона.
Полицията пристигна бързо. Всичко изглеждаше рутинно: въпроси, формуляри. Но когато Иван стисна ръката му и прошепна: Няма да ни дадете, нали?, Николай отговори без да мисли:
Няма. Обещавам.
Временната грижа беше уредена. Стара позната, социалната работничка Дарина Иванова, помогна да ускорят процеса. Николай си повтаряше: Само докато намерят майка им.
Заведе децата в просторния си апартамент. Иван мълчеше, държейки Росица здраво. В очите им имаше страх не от него, а от живота. Апартаментът, пълен преди с мълчание, сега изглеждаше още по-пуст. Но вече имаше дишане, движение, детски плач и тихия глас на Иван, който пееше приспивна песен за сестричка си.
Николай се объркваше с пелените, забравяше часовете за хра
