Дневник:
Големият бал на хотел “Роза” блестеше като от приказка. Лустрите полирани подове отразяваха светлината на огромните жирандоли, а гостите в изискани костюми и рокли шепнеха с нетърпение. В центъра на всичко стоеше блистателната булка Радослава Иванова. Тя бе свикнала да бъде в центъра на вниманието все пак се омъжваше за едно от най-богатите семейства в София.
Женихът й, Борис Димитров, бе тих и смислен човек. Семейството му притежаваше старо богатство, но самият той бе известен със скромността си. Не обичаше показност, но за Радослава бе съгласен на брак, който хората щяха да помнят с години.
Сред обслужващия персонал тази вечер бе Елица Тодорова млада прислужница, наета наскоро. Тя бе на петия месец, униформата й едва прикриваше лекото издуване на корема. Въпреки положението си, Елица работеше усърдно, движеше се тихо и бързо, надявайки се никой да не я забелязва.
Но Радослава я забеляза.
Още откакто Елица бе започнала да работи в имението на Димитрови, Радослава я гледаше с тесни очи. Не че Елица бе направила нещо лошо напротив. Нейната естествена грация и доброта привличаха хората. Дори възрастните слуги я приемаха с топлина, която рядко показваха. Борис беше й говорил любезно веднъж-дваж, питайки я дали не се нуждае от по-лека работа. На Радослава това не й харесало.
И така, когато оркестърът почива между песните, Радослава реши да се “поразвесели”.
Дами и господа, провъзгласи тя, гласът й прозвуча над залата, а ръката й, украсена с бижута, сграбчи микрофона. Днес празнуваме радост, музика и любов. И мисля, че ще бъде забавно да чуем песен от някой от персонала. Елица!
Елица замръзна. Тъкмо беше тихо поднасяла напитки на близката маса, а сега стотици очи се обърнаха към нея.
Усмивката на Радослава се разшири. Да, Елица. Защо не ни изпееш нещо? Знаеш ли да пееш?
Сърцето на Елица лудеше. Тя кимна отрицателно, прошепна: Госпожо, аз не мога. Моля
Но булката вече беше до нея, воалът й плъзгаше се като река от коприна. Натисна микрофона в ръката й и с медено-рязък тон каза: Не се срамувай. Изпей ни нещо.
Гостите се сдвигаха неудобно. Някои се усмихваха учтиво, мислейки, че е невинна забава. Други, забелязвайки как лицето на Елица гори от срам, се чудеха дали не е жестокост.
Елица погледна надолу, ръката й инстинктивно покри корема. Усещаше как бебето й рита слабо, сякаш й напомняше, че не е сама. Пое съсипано въздух.
И тогава запя.
В началото гласът й беше мек, треперещ като пламък на свещ. Но за миг мелодията се разцъфна в нещо плътно и проникновено. Изпълни огромната зала с топлина, пронизвайки кристалите, коприната и мрамора, докато достигна до всеки ъгъл на сърцата на присъстващите.
Разговорите замлъкнаха. Въздухът застина. Гостите се навеждаха напред, очите им широко отворени, докато гласът на Елица се извисяваше, носейки не само ноти, а и нещо по-дълбоко надежда, устойчивост и тиха сила.
Борис Димитров бавно стана от мястото си. Погледът му не отдръпна от Елица. Чел
