**ЩАСТИЕ ЗА РАДКА**
Радка отдавна си мислеше да го направи да вземе дете от детски дом. Защото съпругът, с когото прекараха шест години без да имат свои деца, я заряза за друга по-успешна и по-млада. А Радка сякаш се изтощи от семейния живот: нямаше сили, нито желание отново да опита да създаде семейство и да намери някой, който да бъде и в радост, и в мъка Не, стига. Така реши. И ако ще дава любов и топлина, то не на спътник в живота, а на някой, който наистина се нуждае от нея.
Ето, значи. Започна да действа. Разпита всичко в съответните институции, събра необходимите документи. Сега важното: да намери онова момченце, което ще стане нейно продължение, и да му даде всичката любов, събрана през 38-те ѝ години.
Не искаше много малко дете, страхуваше се, че няма да се справи с бебе, защото вече беше преминала онази възраст, когато жената подсъзнателно жадува да не спи нощем, да пелена, приспива и говори на агу. Затова отиде в детския дом, за да намери дете на три-пет години, което да стане нейно.
Докато се возеше с трамвая, беше нервна като на първа среща, затова и не забелязваше, че пролетта вече беше ударила напълно в града. Млада, копринена, с лек хладенък и невъзможно ярко слънце.
Трамваят скърцаше на завоите, а Радка все мислеше за бъдещото си дете, което вече съществува, но още не знае, че е предопределено да бъде нейно щастие.
Отвъд прозореца градът дишаше пролет: коли блещеха на слънце, хората вървяха нанякъде. Никой от тях не знаеше, че Радка сега отива да срещне своето щастие. А тя се обърна към прозореца, но дори не гледаше навън вече се усмихваше на бъдещия си син, с когото ще се види след минути.
Ето и спирката. Нарича се просто: Детски дом следващата Детска градина
Излезе и веднага видя стара къща с колони, на които мазилката се беше отепала, превръщайки ги от някогашни бели в нещо като камуфлаж може би за да не ги забележи врагът.
Влезе, обясни на охранителя, който й посочи кабинета на директорката.
Директорката беше възрастна жена, почти старица, с ръчно плетена пуловер, покрита с топчета. Изглеждаше провинциална, непричесана, но по очите й се виждаше, че е на мястото си отдавна. Разговориха се набързо, защото бяха говорили преди по телефона.
Хайде, да вървим да избираме? каза директорката и пръв
