Квартал “Факултета”, София.
Иван Димитров, собственик на половината луксозни имоти в града, спря пред едно овехтяло здание, което изглеждаше като от друга епоха.
Той беше дошъл да уволни домашната си помощница, която се беше осмелила да отхвърли неговите намърения.
Но когато вратата се отвори, пред него не стоеше Цветана.
Бяха три изплашени деца, гледащи го сякаш беше самата смърт.
“Моля ви, господине, не взимайте мама”, прошепна най-малкото дете, захванало се за крака му с треперещи ръчички.
Отзад, в двустайния апартамент, миризващ на влага и отчаяние, Иван видя нещо, което го парализира.
Цветана, жената, която чистеше неговите мраморни подове за 10 000 лева на квадрат, спеше на тънък матрак на земята, изтощена, все още в униформата си, заобиколена от неплатени сметки и лекарства, които не можеше да си позволи. На стената висеше снимка на нея с мъж в униформа на армията нейният съпруг, загинал в мисия в чужбина. Вдовицата, която той се беше опитал да прелъсти с богаташката си арогантност. Децата, които бяха на път да загубят единственото, което им оставаше майка си.
София блещеше под септемврийското слънце като неспазено обещание.
От прозорците на своя луксозен апартамент в квартал “Лозенец” Иван Димитров гледаше града, който беше негов или поне частта, която имаше значение.
На 38 години той беше превърнал бащиното наследство в империя от недвижими имоти, простираща се от София до Варна, от Пловдив до Бургас исторически сгради, превърнати в луксозни хотели, преустройства на стари квартали, животи, изкоренени, за да се освободи място за “прогрес”, носещ неговото лице.
Той беше човек, който мери успеха в квадратни метри, а хората по това колко могат да му служат.
Бракът му с Елица беше бизнес сделка, прикрита с романтика.
Тя донесе фамилията и връзките, той капитала и амбициите.
Разводът две години по-късно беше също толкова пресметнат.
Тя запази вилата в “Бояна”, той всичко останало.
Цветана Петрова беше влязла в живота му преди шест месеца, наета чрез агенция да чисти апартамента му три пъти седмично. Тридесет и две години, тъмна коса, събрана в строг пънч, кафяви очи, които никога не се свеждаха пред него като на другите служители.
Имаше нещо в нея, което го дразнеше и вълнуваше едновременно.
Може би начинът, по който чистеше подовете му за 200 000 лева със същата грижа, с която би почиствала тези на църква. Или фактът, че не беше и най-малко впечатлена от богатството му.
Влечението му към нея растеше бавно, превръщайки се в обсесия.
Иван не беше свикнал да желае нещо, което не може да получи веднага.
Започна с малки жестове скъпи подаръци, оставяни “случайно”, по-смели комплименти, покани за вечери, представени като извънреден труд.
Цветана отхвърли всичко с твърда учтивост, което го подлудяваше.
Предишната вечер той премина границата.
Намери я на колене, чистеща мраморната баня, и нещо в позата й разбуди звяра в него.
Сложи ръка на рамото й, накара я да стане, притисна я към стената.
Думите, които прошепна, бяха ясни, вулгарни предложение, което никоя домакиня на нейно място не би трябвало да откаже.
Но Цветана го отказа.
Нещо повече погледна го с отвращение, което никой не беше посмял да му покаже от години, и му каза, че по-добре ще умре от глад, отколкото да стане негова…
След това си тръгна, оставяйки го с възбудата, превърната в ярост.
Никой не отхвърляше Иван Димитров.
Никой.
Прекара нощта, пиейки уиски за 2000 лева бутилката и планирайки отмъщението си.
Не само ще я уволни ще я унищожи. Ще се погрижи никой в София да не я наеме, ще я доведе до просешка тояга, и тогава, когато беше достатъчно отчаян
Милиярдърът отиде в къщата на служителката си без предупреждение — това, което видя, промени живота му завинаги…
