Апартамент? Какъв твой апартамент?! Иванка изглеждаше объркана.
Мамо, дядуващият. Той ми го завеща. Ти дори го даваше под наем. Не си ли спомняш? попита Десислава с недоверие.
Ааа… Този. Ами той никога не е бил твой, отговори Ива спокойно. Забрави за него. Продадох го.
Сърцето на Десислава препускаше. Краката ѝ се подкосиха и трябваше да седне.
Как го продаде?
Е, както всички. Сложих го в ОЛХ, намерих купувач и това беше. У Славчо колата се счупи, а той без нея е като без ръце. Трябваше някак да му купим нова.
Десислава дори не намери сили да отговори. Сви телефонът. Вътре всичко се стягаше, сякаш щеше да се пукне.
Спомни си как дядо ѝ, доволен, ѝ показваше новия ремонт в спалнята, като шепнеше: Всичко това ще е твое.
Като пораснеш, внучко, ще имаш своя крепост. Още от началото. После ще ме заговориш с добро… усмихваше се и я гащеше по косата.
Дядо ѝ почина, когато тя беше на дванайсет. Тогава още не разбираше какво значи да имаш собствен дом. Разбираше, че е хубаво, но не усещаше истинската ценност. Затова, когато разбра, че дядо ѝ е завещал апартамента само на думи, не се разтревожи особено.
Апартаментът ще бъде на мое име засега, заяви Ива като единствен наследник. Дядо ти ме помоли да го пазя, за да не го проядеш. Ще го давам под наем, за да плащам сметките и да поддържам нещата. Не искаш накрая да получиш само стари джамки и дългове, нали?
Не, разбира се, съгласи се леко Десислава.
Е, и добре. Така е по-удобно аз ще се разправям с наемателите. После, като пораснеш, ще прехвърлим всичко на теб. Не се притеснявай, мама няма да те излъже.
И така се разбраха. Десислава забрави за апартамента беше заета с училище. Въпросът изплува отново, когато завършваше дванайсети клас.
Мамо, уговорих се с една от съученичките ми, започна колебливо. Искаме да кансидаваме в един и същ университет. Може ли да живеем заедно в апартамента? Ще е по-лесно да си делим сметките. Искам да започна самостоятелен живот.
Мислеше, че пита само за формалност. Че майка ѝ ще се съгласи леко. Че скоро ще започне студентски приключения с приятелката ѝ вечери с чай, споделени тайни… Но не стана така.
Деси, ти на осемнайсет каква самостоятелност? С какво ще се издържаш? Ива вдигна вежди. Ще трябва да работиш и да учиш едновременно, а това е невъзможно. После приятелката ти ще си намери гадже и ще се изнесе. И какво тогава? Мамо, спаси ме?
Обидата се заседна някъде в гърдите ѝ още тогава, но доводите на майка ѝ звучаха логично. Все пак тя беше живяла повече, а Десислава още не беше стъпвала самостоятелно.
Беше й неловко, но се извини на приятелката си и отказа плановете им.
Изглеждаше, че мечтата за независим живот ще трябва да почака. Но майка ѝ скоро предложи алтернатива.
Деси, защо не си търсиш университет в друг град? Дават стаи в общежития. Същото, което искаш, само че безплатно. А аз ще ти пращам пари от наема малко, но за живот стига.
Десислава не можеше да повярва. Радостта ѝ нямаше граници. Хвърли се на шията на майка си и я целуна.
Всичко изглеждаше чудесно. Първите шест месеца. После майка ѝ за първи път ѝ каза, че ще ѝ изпрати по-малко пари.
Ходих на зъболекар, похарчих се, обясни Ива. Ще трябва и на двете да стегнем коланите.
После започна да забавя преводите. Ако наемателите плащаха на десетия, тя пращаше парите седмица по-късно. И все по-късно…
После Десислава разбра, че майка ѝ веднага след оттеглянето си поканила любовника си в къщата.
Славчо живееше на две семейства. Оженен беше, но твърдеше, че се развежда. Само че разводът не свършваше. И това беше далеч от единствения му недостатък.
Ива постоянно се оплакваше на дъщеря си за него. След всяка такава размяна на думи, Десислава се чувстваше изтощена. Ясно виждаше, че Славчо използва майка ѝ, но Ива отказваше да чуе.
Представи си, вчера ми поиска пари! Заеми ми, искам да изведа децата на разходка, жали се Ива по телефона. И откъде трябва да храня неговите деца?
Мамо… Даде ли му?
Ами дадох, разбира се. Какво друго остава? Знаеш ли колко е трудно да намериш свестен мъж днес…
Свестен е този, който те дърпа за пари и не дава нищо взамен?
Стига! Аз не съм меркантилна. Любовта е важна, не парите, отсече майка ѝ и бързо прекрати разговора.
Славчо наистина дърпаше пари. Живееше на главата на Ива и ядеше нейно. Щом видя, че якета му се скъса, тя веднага му купуваше нов.
А какво получаваше в замяна? Нищо. Работеше в строителството, но когато му трябваше да смени водопровода, той ѝ вземаше тройна цена.
Подаръци не правеше. Единственото изключение лампа за Осми март. Ива трябваше почти да го моли. И дори тогава на касата се оказа, че на картата му няма достатъчно. Тя плати по-голямата част.
После Славчо стигна по-далеч. Започна да ѝ показва парцели и да намеква, че иска да построи къща за тях. Разбира се, ако земята е на негово име. Ива разказваше възторжено, вече мечтаейки за беседка.
Мамо, спри! Не виждаш ли, че живееш с измамник? Той дори не ти е мъж!
Какво разбираш ти?! обидено отвърна майка ѝ. Мъж или не това е мое нещо! Нямам ли право да бъда щастлива?
След това Ива не се раздели със Славчо, но поне спря да го обсъжда с дъщеря си. И това беше облекчение.
Когато Десислава стигна трети курс, помощта от майка ѝ спря.
Уволниха ме, затова засега ще трябва да се справяш сама, заяви Ива просто.
Десислава се почувства излъгана майка ѝ беше обещала да ѝ помага. Освен това, това бяха пари от нейния апартамент. Но тя мълчеше. Започна да търси временни работи в чатове, частни репетиторства. Каквото намери.
Някак стигна до дипломата, дори спести малко пари, и с радост се обади на майка си. Искаше да каже, че трябва да предупреди наемателите. Тогава разбра, че апартаментът вече го няма.
Но и тя имаше коз. Не толкова голям, но все пак. Имаше дял в жилището на майка си точно половина.
Спомни си го не веднага. Първо трябваше да намери жилище набързо. Почти всичките ѝ спестявания отидоха за наем. След две седмици, когато се настани, се обади на майка си.
Мамо, след всичко… Искам своето по закон. Ще продам дяла си, каза студено, макар вътре да ѝ трепереше гласът.
Какво?! Това мое е! избухна Ива.
Животът е несправедлив. Ти продаде моя апартамент, а аз трябва да живея нещо.
Какъв твой?! Ти поне стотинка си дала там? Аз гледах наемателите, аз плащах всичко, аз обновявах! Аз цял живот там!
В гърлото ѝ се надигна топка. Искаше да крещи, че майка ѝ наруши обещанието на дядо ѝ, но не искаше да превръща разговора в скандал. Имаше ясна цел.
Мамо, няма да обсъждаме. Ти на любовника си кола купи, сега е мой ред…
Славчо ме вози с нея! прекъсна я Ива.
…Слушай ме внимателно. Няма да повтарям, продължи Десислава спокойно, макар да беше свила волята си в юмрук. Или изкупувате дяла, или го продавам на някой друг.
Аз те отгледах, храних! избухна Ива. А ти…! По-лоша си от баща ти!
Десислава не изслуша останалото. Затвори телефона и на следващия ден изпрати писмо до майка си официално известие за продажба на дял. Лично да се срещат не искаше.
След месец по сметката ѝ вече имаше преведени пари. Достатъчно за начало.
Извинявай, дядо, прошепна тя. Но поне ме научи да не вярвам на думи.
Чувстваше се ужасно дядо ѝ искаше те да живеят в мир, всяка в своя дом. Но нейният дом се превърна в гуми за колата на някой друг. Затова и тя отвърна с подлост на подлост.
