“Бонусът ти дойде точно навреме, сестра ти трябва да плати наема за апартамента шест месеца напред,” заповяда майка ѝ.
Милена спря на прага на кухнята и усети как неизречените думи ѝ засядат в гърлото. Ръката ѝ неволно стисна телефона още топъл от съобщението на шефа за бонуса. Три гласови съобщения от Цвета, приятелката ѝ, с която бяха почти купили билети за двуседмичен отпуск в Гърция.
“Какво?” успя да измънка.
Майка ѝ дори не се обърна от печката, където размесваше традиционната таратор. От всекидневната се носеха смях Ани, по-малкото ѝ сестриче, гледаше някакво риалити.
“Чу ме. Ани и онзи ѝ как се казваше” майка ѝ намръщи чело, опитвайки се да си спомни, “Киро решиха да наемат апартамент. Наемодателят иска шест месеца наем напред. А от къде да ги вземе тя тия пари? Бонусът ти е точно това, което трябва.”
Това не беше въпрос, а констатация. Както винаги в техния дом.
Милена си свали палтото и го окачи внимателно на куката в коридора. Движенията ѝ бяха бавни и изчислени така винаги се справяше с вътрешното напрежение. Двадесет и осем години навик да контролира емоциите си пред майка си.
“Мамо, аз щях да използвам тия пари,” започна предпазливо. “Цвета и аз бяхме планирали”
“Ох, пак тая твоя Цвета,” махна ръка майка ѝ, проверявайки баниците във фурната. “Винаги те дърпа някъде. Наближаваш трийсета, а ти пак се разхождаш по моретата с приятелка. Трябва да мислиш за семейство.”
Ани изплува в хола двадесет и три годишна копие на майка им, само че по-млада и с татуировка на китката. Отвори хладилника, извади кисело мляко и се облегна на рамката, гледайки сестра си с лека усмивка.
“Мили, защо си толкова разстроена? Взе бонуса, нали? Супер е,” лъжеше си с лъжицата. “Киро намери страхотен апартамент вчера, представи си? Две стаи, прозорци към двора, а наемодателката е нормална жена. Само казва или шест месеца напред, или търсете друго.”
Милена погледна сестра си. За разлика от нея, с тъмната си коса, свита в строг кон, и вечно уморените очи, Ани беше сияеща. Русени къдрици, ямочки по бузите, спокоен поглед. Майчината принцеса, както баща им казваше, преди да си тръгне с счетоводителката от офиса преди три години.
“Ани, защо Киро не си плати сам за апартамента?” попита Милена, опитвайки се да не издаде дразнене. “Той вече е на двадесет и шест. Родителите му ще му дадат парите.”
Ани завъртя очи.
“Знаеш, че имат проблеми в бизнеса сега. Временни трудности. Освен това, ще ги върне. А ние сме двойка, трябва да си помагаме.”
“Да. Да си помагаме,” подчерта Милена. “Да не питаш сестра си да се откаже от спестените си пари.”
“О, стига, Мили,” Ани се приближи и сложи ръка на рамото ѝ. “Ти пак ще успееш да отидеш на море. На нас ни трябва този апартамент сега. Разбираш, нали? Киро и аз искаме да живеем заедно, да тестваме връзката си.”
Майка ѝ грамна гласно, без да погледне от готвенето.
“Ще тестват, няма съмнение По-добре се омъжете както трябва.”
“Мамо, всички така живеят сега,” протегна се Ани. “Нали, Мили?”
Милена мълчеше. Тя работеше четири години в международна фирма, последната година като старши анализатор. Всеки ден ставаше в шест сутринта, се прибираше в девет вечерта. Често прекарваше уикендите пред лаптопа. Последният ѝ истински отпуск беше преди две години.
А Ани Ани беше сменила три работи след училище, никъде не се задържала повече от три месеца. Сега “се откриваше”, като едновременно учеше онлайн курс за ноктопедист. Киро също “се откриваше”, обещаваше да почна бизнес, после да стане търговец, после да се занимава с уеб дизайн.
“Милена,” гласът на майка ѝ се втвърди. “Не бъди егоистка. На сестра ти ѝ трябва помощ. Това е семейство, разбираш ли? Семейство.”
Милена усети как нещо вътре се счупи. Егоистка? Тя, която всеки месец даваше половината си заплата за общи разходи, докато Ани харчеше случайните си приходи за нови рокли и излизания с Киро?
“Аз щях на море, мамо,” каза тихо. “Само за две седмици. Копнея за този отпуск от година.”
“Отпуск!” майка ѝ хвърли ръка нагоре. “Какъв отпуск, като сестра ти урежда живота си? Само за себе си мислиш. Винаги си била такава.”
Ани се приближи, гледайки я с онези молителни взор.
“Мили, моля те. Ще ти ги върна. После. Като си намеря хубава работа.”
“Кога ще я намериш, тая работа?” Милена изгуби контрол. “От три години го повтаряш.”
“Не всички са кариеристи като теб,” вметна майка ѝ, удряйки капака на тенджерата. “Ани трябва да си създаде семейство. Да има деца.”
“Аз не трябва ли?” избухна Милена.
Майка ѝ я погледна със странен израз смес от съжаление и дразнене.
“Ами кога ще имаш време, с тая твоя работа? Винаги уморена, винаги заета. Мъжете не харесват такива жени. А Ани тя е домашна, топла.”
Милена стисна ли
