“НЯМА ДА ТЕ ДАМ НА НИКОГО”
Ралица, да се разберем като хората. Аз ще ти осигуря всичко необходимо, а ти няма да претендираш за нищо. Всичко ще остане на децата ми. Съгласна ли си? попита ме новоизбраният ми съпруг.
Съгласна, Борис, въздъхнах аз.
…Това споразумение беше сключено преди пет години.
Аз никога не съм искала да се омъжвам. Беше ми удобно сама. Може би съм отявлена егоистка. Имах добра работа, апартамент, приятелка, котка. Какво повече да искам?
Но времето минаваше, всички около мен се бяха оженили и имаха деца. А най-добрата ми приятелка, Елица, с цялото си семейство се премести в Австрия.
Всеки път, щом срещна някой познат, веднага питат: “Е, ти как, вече или още?”
Какво да отговоря? Вече бях или още чаках?
…Срещнах един млад мъж. Реших, че ще се омъжа. Да си сменя статута. Бях стара мома, а ще стана омъжена дама. Усуках си го моя Стефчо, той дори не разбра как. Беше добро момче. Спокоен, смирeн, готвеше добре. Само едно не беше наред не го обичах. И не можех да се преборя с това. Стефан се стараеше да ми угоди, усещах го, но…
Живеехме заедно три години. После той изненадващо почина. Не беше и на 35. Сърцето го изневери. Смъртта не пита кога е удобно. Започнах да се мъча от угризения. Винях се за безразличието си, за липсата на любов. Реших стига, вече никога няма да се омъжвам!
…Елица ми се обаждаше, хвалеше се с австрийския си живот, канеше ме да я посетя. Реших да отида при приятелката си. Кацнах във Виена. Всичко ми беше ново.
Елица не спираше да говори за живота си.
Ралица, днес сме поканени на рождения ден на шефа на съпруга ми. Ще дойдеш ли с нас? Аз го предупредих за теб. Георги вече иска да те запознае. Показах му твоя снимка, бърборяше Елица.
Ти да не си се объркала? Защо ми е този? Австриец. Няма да ида! отвърнах.
Толкова си тъпа! Георги е страхотен мъж! Разведен е; търси си жена; има двама възрастни сина. Не пропускай, Ралица! настояваше тя.
Добре, ще помисля, вече се предавах. Кой знаеше, че после ще ѝ бъда безкрайно благодарна!
Няма за какво да мислиш! Ще те омъжим за него! изстреля неочаквано Елица.
Сякаш за мене бяха решили предварително. Помислих си добре, ще отида. Не исках да я наранявам.
Вечерта Елица, съпругът ѝ и аз отидохме при Георги.
Той ни посрещна топло импозантен мъж на средна възраст. Застанах вцепенена. Толкова хубав и приятен ми се стори подаденият жених. Георги ми целуна ръката, покани ме на масата. Готова бях да се омъжа за него веднага. Цялата вечер си разменяхме многозначителни погледи, усмивки, шеги.
Между другото, Георги говореше доста добре български. Оказа се, че баба му е от Плевен. Идеално! Имахме общи теми за разговори.
Разменихме си телефоните. За всеки случай. Животът е непредсказуем.
След посещението си тръгнах щастлива вкъщи.
Оттогава само мислех за Георги. Исках да обичам и да бъда обичана. Той често ми се обаждаше. Разговорите ни траеха по три часа. Сякаш се познавахме от векове.
И накрая Георги ме помоли да се омъжа за него. Без да се замислям, излетях за Виена.
Той ме посрещна на летището с разкошен букет червени рози. Бъдещият ми съпруг клечеше до изхода. Изчервих се. Всички около нас наблюдаваха с интерес. Георги ми подаде цветята и ме целуна страстно. После ме взе на ръце и ме занесе до таксито. Хората запляскаха и се усмихнаха.
Отидохме в дома му. Три дни на безудържна любов и лудотия минаха като миг. Беше като изблик. Нямахме нужда от думи. Всичко беше ясно.
После Георги ме запозна със синовете си и майка си. Получих шок.
Двамата омъжени сина ме прегледаха с критичен поглед и кимнаха, сякаш казваха: “Точно тебе ни липсваше.” Майка му, явно на сто години, седеше удобно и гордо в инвалидната си количка. Нито синовете, нито майка му говореха български.
Помислих си, че ще трябва да се разбирам с “веселото” семейство. Наистина ли се навъдих в това? Георги осъзна неудобството, но ритуалът беше спазен, така че седнахме на празничната маса. Не беше нужно да говорим. Можехме просто да опитваме австрийските ястия.
За щастие, всички живееха отделно. Синовете в друг град, а майка му в дом за възрастни. Всъщност беше на 93 години.
След като всички формалности бяха уредени и сватбата отмина, Георги ми постави условие. Всичките му имоти ще отидат при синовете му след смъртта му. На мен, като съпруга, ще ми се паднат достойни погребални разходи. Съгласих се без колебание. Всичко беше заверено пред нотариус.
Но синовете не ми вярваха. Постоянно ни пречеха да живеем спокойно. Не ни оставяха намира. Георги ме караше всяка седмица да посещаваме децата в другия град. Също така трябваше да навестяваме майка му в дома за възрастни. Потисках се и мълчах като мишка.
Първо, не работех. Второ, два пъти годишно пътувахме в Европа. Трето, обичах съпруга си много
