Как може да паднеш толкова надолу? Дочурке, нали ти е срамно? Ръцете и краката ти са цели, защо не работиш? питат бедната жена с детето.
Тамара Иванова бавно се движи между рафтовете на огромния хипермаркет Хималая в центъра на София, разглеждайки ярките опаковки. Тя идва тук всеки ден, сякаш е работа. Не й трябват много продукти, за да нахрани голямо семейство защото такова няма. Затова всяка вечер старото й самотно жилище се превръща в светлинен оазис на търговската зала.
През топлите месеци й е по-лесно събира се с соседки на пейка пред парка. Зимата обаче не оставя избор, затова Тамара Иванова се влюбва в походите до новия супермаркет.
Тук витаят множество хора, аромат на прясно кафе, тихо фоново музика. Продуктите в ярки кутии приличат на детски играчки и радват окото. Староженката взима в ръка буркана с ягодов йогурт, пръскачка, се опитва да прочете етикета и го връща обратно. Този кисел млячен продукт е извън възможностите й, но погледът е безплатен.
Разглеждайки изобилието, тя се потапя в спомени. Въображението й изпълва дълги опашки пред касите, където продавачките се борят като тигрици за скъпи стоки. Възпроизвеждат се тежки хартиени чанти, в които се натрупват покупките.
Тамара се усмихва, спомняйки си как отглеждаше дъщеря си. За да я зарадва, беше готова да изчака всяка опашка. Мисълта за дъщеря ускорява сърцето й. Тя спира пред ниския хладилник със замразена риба и тежко се опира на него.
В спомените й се появява усмихнатото лице на Бояна дъщеря с къдрави ръждиви коси, големи сиви очи, пудра от слънчеви петна по носа и весели ямки.
Колко красива беше, мисли Тамара със тъга.
Под строг поглед на продавача тя се приближава до хлебната секция.
Бояна беше единствената радост в живота й. Ставаше умна девойка, а когато разбра, че работа не й носи щастие, реши да се занимава със сурогатно майчинство решение, което, както й казваше Тамара, не донесе добро.
На двадесет години още не слушаше майките. Ако имаше жив баща, можеше да е по-различно. Как тези мъже се осмелиха да потеглят девойка без опит в такава работа?
Ивана (бившата партньорка) се смееше и галеше разширяващото се корема си, а майка й клати глава в скръб. Как да се откаже от дете, което е родено под нейното сърце девет месеца?
Ивана отмахваше: Вече мисля, че това не е дете, а добри пари.
След тежки раждания не успяха да спасат Бояна. Тримата дни след раждането й малкото умря, защото не имаше достатъчно грижи.
Роденото момиче беше веднага предадено на родителите. Тамара Иванова не получи нито лев, защото са се разправяли с дъщерята, а не с нея.
Тамара погреба дъщеря си и остана сама. От родственици не имаше, сякаш се потъва в празнота и не иска да се изправя. Така ѝ е полесно.
Сега тя се връща към хлебния щанд, за да купи нещо. Трябва да покаже, че не е тук безцелно. Първото ѝ се налага в джоба малки стотинки, а към касата отива. Днес има достатъчно развлечения може да се прибира вкъщи. Тя предварително смята нужната сума, дава я на касиерката и остатъка пази в стигнала ръка.
Тамара забелязва млада попрошайка, която се появи втората седмица след откриването на хипермаркета, почти преди месец. Тогава тя правеше първото си обикаляне и внимателно разглеждаше всичко. Какво привлече вниманието на възрастната жена? Може би младежкият вид, който се откроява, или тъжната неподвижност на позата. А може и начинът, по който крепко държи бебето.
Как може да паднеш толкова надолу? мисли старката, приближавайки се към познатата фигурка. Поставя в ръка сина на опашка монетата и се обръща към момичето: Дочурке, нали ти е срамно? Ръцете и краката ти са цели, защо не работиш? Все още можеш да работиш.
Староженката се усмихва, виждайки как няколко минувача минават, без да могат да се доближат заради натоварената баба.
Благодаря за стотинката, но тръгвайте по вашия път. Трябва ми повече, иначе ще ме сполети беда.
Тя кима с тъга и бързо се отдалечава, като не иска да е натрапчива. Помага умело, без да се намесва полицията или органите за грижи. Никой не обръща внимание на просяците.
По целия път до дома староженката не успява да изтрие от съзнанието си образа на бедната жена с детето. Сивите й очи и младият глас звучат странно познати, като вече чувани, но откъде? Тамара се напряга, опитвайки се да си спомни.
Тя затваря входната врата, сваля топлите джутерки, включва светлината и отива с хляба в кухнята. След петнадесет минути вече пие горещо сладко чай от любимата си чашка, хапвайки резен бял хляб със слайс колбас.
Колко гладна е, вероятно, мисли тя. При такъв студ! Какъв е животът!
Поглежда през прозореца, опитвайки се да разпознае фигурата на младата жена, и се спира от ужас. Двама мъже с нелепо обличане грубо бутат момичето в кола.
Староженката се ядосва. Хвърля се към телефона, за да се обади на полицията, но се спира, уплашена, че може да влоши ситуацията.
Тя се приближава до прозореца и вижда, че площадката пред магазина е празна. Решава да изчака сутринта и се връща в стаята. Номера на колата нямаше шанс да види от там.
Тя прекава безсънна нощ, мислейки за момичето и детето. Сутринта й се присни странен сън: вижда Бояна, стояща пред входа на супермаркета с бебе в ръце. Девойката е цяла синя от студа, а Тамара я притиска силно, опитвайки се да я стопли, но Бояна не реагира.
Не ми е студено, мамо, казва тя.
Тамара взема бебето от ръцете на дъщерята, сваля топлия парцал, който крива лицето й, и вижда голям медальон с мечка на верижка.
С медальон шепне староженката.
Тя изкрещя и се събуди. Очите ѝ се спират на часовника на стената, който звъни срещу.
Защо толкова дълго спя? мисли тя.
Бяха девет часа. Бързо става, отива до прозореца.
Момичето с бебе е на същото място. Десно от вратата на магазина всичко е наред.
Слава на Бога, издыхва староженката и се кръстява.
Навън е канун на Нова година, студът е силен. Девойката е стояла на улицата повече от час, а може да замръзне до вечерта.
Тамара хваща хляб, прави сандвичи със сирене, пълни термоса със сладко чай и се облича.
Увидявайки спешната към нея староженка, момичето се напряга и покрива синюшката на челото с топъл шал.
Не се тревожи, мила, казва Тамара, протягайки храна. Не искам да гладуваш.
Момичето се усмихва с очите и взема сандвичите. Сяда на пейка далеч и започва да яде гилзосно, поглъщайки хляба почти без да дъвче, кашляйки. Тя наблюдава бебето, което плаче в чужди ръце, и бързо поглъща последния парченце, запивайки го с чай. След това трие крошките и се връща към староженката.
Благодаря, сега ще издържим до седем, после ще ни вземат, казва тя.
През деня Тамара Иванова често се приближава до прозореца, наблюдавайки термометъра. Студът се усилва.
В пет часа вечерта пълни буркан с боровинков борш и се отправя към хипермаркета за пазаруване.
Минавайки покрай младата жена, поставя буркана с храна до нея, пуска в джоба си монети и загадъчно мигва, след това се втурва към топлия зал.
Този път не иска да се задържа. Трябва да купи наденица и мариновани краставици за традиционния новогодишен оливие. Не може да си позволи луксозна трапеза, но гладът не трябва да бъде.
Излизайки от магазина, не вижда бедната жена на същото място, нито буркана с борш.
Навярно яде някъде, мисли староженката и се усмихва. Тя се втурва към дома.
Сега ще нарежи закуски, ще сложи риба на фурната и ще подготви масата. Може би някоя от възрастните съседки ще я посети.
Часът приближава десет, когато Тамара отново поглежда през прозореца, искайки да се увери, че момичетата са вече у дома.
Тя минава през весели светлини пред мола. На пейка под ярка лампа седи позната фигура; раменете ѝ се подскачат, а момичето плаче горчиво.
Тамара се втурва в къщата. Два часа преди да започне празниците, някой замръзва под прозореца. Тя се облича в топъл шал, обуза домашни панди и бързо спуска се надолу. Спира пред попрошайката, диша тежко, успокоява сърцето и се скача до нея.
Нямам къде повече да отида, казва тя с тъга.
Надеждата в очите на момичето се захваща за бабата.
Моля, погрижете се за него, подава в ръце на староженката малка опаковка и бавно се отправя към пътя.
Тамара усеща как намерението на младата жена става ясно не иска да изчезне от щастливия живот. Тя се измества, с последни сили гони след жената, настигва я и я обръща назад.
Какво правиш? Отиди с мен! вика Тамара и показва към пететажната къща, която се вижда наблизо, хваща момичето за ръка и я тласка навътре.
В топлата стая Тамара взима бебето и го слага близо до включения радиатор.
Тамара, с усмивка на устните и сълзи в очите, обеща на новата си семейна къща да бъде дом, където никой повече няма да остане сам в студения нощен мрак.
