Днес ми се иска да запиша нещо за живота ми. Стоя и си мисля за всичко, което ми се случи.
Рада и Тодор се разведоха, когато дъщеря им Елица беше на две години. Тодор просто не можеше да живее с жена си. Тя беше вечно недоволна, ядосана. Понякога се оплакваше, че Тошко печели твърде малко, понякога че не прекарва достатъчно време вкъщи и не ѝ помага с детето.
Тошко наистина се опитваше да я угоди. Но не се получаваше. Много познати казваха, че Рада има следродилна депресия. Може би трябва да отиде на лекар и да пие хапчета.
Но Тошко силно се съмняваше в това. Тя и преди детето не беше ангел, а сега сякаш напълно се е побъркала.
Човекът дори не можеше да си спомни кога за последно е видял усмивка на лицето на Рада. Дори когато беше с детето, по него беше изписано раздразнение, което караше Тодор да иска да грабне дъщеря си и да я скрие някъде веднага.
Все пак, Тошко предложи на жена си да посети психолог. Но в отговор получи такъв поток от негативизъм, че е трудно да си представиш.
Какво, мислиш, че съм луда?! Мислиш, че съм истеричка, а?! Как да не полудея с теб тук?!
След всичко това Тошко не издържа и каза, че ще подаде за развод. А Рада, назло, взе дъщеря им и се премести в друг град. Не поиска издръжка и не му каза новия адрес.
Тодор търсеше дъщеря си известно време, после се отказа. Обичаше Елица и с радост би останал баща ѝ. Но самата мисъл за това какво ще трябва да преживее, колко ще трябва да чуе от бившата си жена, го накара да приеме ситуацията.
Рада, от своя страна, беше изпълнена с гняв. И този гняв никога не изчезна. Тя обвиняваше бившия си съпруг за всичко, вярваше, че я е напуснал, защото е намерил друга. И че това няма нищо общо с нея.
След време тази горчивина се пренесе и върху дъщеря ѝ.
Никога не я удряше или малтретираше, но момичето израстваше заобиколено от негативизъм, който много хора дори не са изпитвали.
В дома им никога не се празнуваше. Елица разбра, че хората честват рождени дни, едва когато започна детската градина.
Мамо, представи си, на Боби днес беше рожденият ден и всички го поздравиха! После му дадоха подарък! И аз ще имам ли такова нещо?
Не. Това са глупости. Няма какво да празнуваш, за което ти не си направила нищо. Аз те родих, значи аз трябва да празнувам! И не питай повече такива неща. Само пари се губят!
В семейството им не празнуваха и Нова година. За щастие, Дядо Коледа идваше в детската градина и поздрави децата, така че това беше единственият празник на Елица. В самата Нова година те с майка си ядяха най-обикновена храна и си лягаха както обикновено.
Рада не понасяше смях. Вероятно защото самата тя беше забравила как се смее. И когато Елица гледаше някоя смешна анимация и се смееше силно, Рада винаги я смъмряше.
Защо се ревеш като кон?! Няма нищо смешно там!
И Елица научи, че усмивките са лоши. Смяхът е лош. Трябва да си сериозна и тъжна, като мама.
Дали Рада е имала някакви психични проблеми не се знае. В края на краищата тя никога не посещаваше психолог, смятайки го за загуба на време и пари. Мислеше, че хората не живеят за забавление. А тези, които са винаги щастливи, са просто повърхностни и глупави.
Елица опита бонбони за първи път в детската градина, когато някой имаше рожден ден. Бяха толкова вкусни!
През нощта ѝ се сънува, че ще порасне и ще си купи цяла торба бонбони. Тази мисъл я сгрея, и дори забранената усмивка се появи на лицето ѝ.
Неизвестно е какво щеше да се случи с това момиче, ако беше продължила да живее с майка си. С всяка изминала година тя ставаше все по-гневна и озлобена от живота. Дори съседите я избягваха, а бабите се кръстеха, когато минаваше покрай тях. Казваха, че в нея живее самият дявол, защото човек не може да бъде толкова жесток.
Но изглежда, че всичкият този гняв се отрази зле на здравето ѝ. На Рада ѝ диагностицираха рак. Тъй като не се доверяваше на лекарите, в болницата влезе едва с линейка, когато вече не можеха да ѝ помогнат.
Съседката взе Елица, когато отведоха Рада. Преди да си тръгне, Рада ѝ каза името и фамилията на бащата на детето и града, в който живее. Все пак, наистина се грижеше за дъщеря си.
Рада не се върна от болницата. Дори не ѝ казаха веднага, че майка ѝ вече я няма. Момичето беше вече прекалено уплашено и се страхуваше да каже или направи нещо.
Съседката предаде думите на Рада на социалните служби, и те бързо намериха бащата на Елица.
Дотогава той вече беше женен от шест месеца. Когато го потърсиха и му обясниха ситуацията, той каза на жена си, че няма да изостави дъщеря си. Освен това, той я търсеше.
Жена му беше наистина добра и знаеше колко страда Тодор, защото беше разделен с детето си. Затова му каза да отиде да я вземе.
Елица, разбира се, не си спомняше баща си. Беше много уплашена и мислеше, че животът с него ще е по-лош, отколкото с майка ѝ.
Когато Тодор пристигна, момичето беше все още при съседката. Социалните служби ѝ позволиха да оста
