Мамо, коя е тази Фиса? Тя ли е нашата стопанка? Защо тогава не ни храни добре? Малките любопитни очички гледаха към Сима и чакаха отговор. Не, сине, тя не е наша стопанка. Тя е просто стара, болна жена. Не знае какво прави Мамо, и мен ли ще изядат големите котки, както сестричката? прошепна Ръжко и се трепна от страх. Сима въздъхна тежко. Не, синко, няма да те изядат! Обещавам ти! Започна да го ближе внимателно, и Ръжко постепенно се успокои и сладко заспа.
Сима се бе родила в едно мазе на панелка. Бяха четири малки котета. Майка ѝ беше много млада котка това е първото ѝ поколение. И щом се появи нов ухажор на хоризонта, тя напълно забрави за котетата си и се втурна след него. Но Сима все пак я помнеше с благодарност. Въпреки своята лекомисленост, майка ѝ бе успяла да даде на децата си доста нежност изхрани ги, научи ги да ядат сами. След като майка ѝ изчезна, котетата трябваше да излязат от мазето навън. Първоначално се държаха заедно в двора, където понякога добри хора ги подхранваха. Времето минаваше Сивият брат беше блъснат от кола, а Тигрицата беше разкъсана от кучета. Сима ги изпращаше към дъгата, ронейки сълзи над студените им тела. Стоеше до тях, докато не дойдеше чистача и не я прогонваше. Виждаше как взима лопатата си, прехвърля малкото замръзнало тяло и го хвърляше в кофата. Съдбата на сестричката ѝ остана неизвестна.
Като порасна, Сима научи законите на улицата. Живееше тихо, сама по себе си. Стана невидима.
И тогава Сима попадна в ада Фиса Срещна я край контейнерите, където старицата копаеше нещо, натъпквайки си торбата. Фиса я погледна с луд поглед и зашумоля: Котенце, ела тук, ела при мен! Никой не беше научил Сима да се страхува от беззъби баби, затова се приближи, надявайки се на храна. Изведнъж Фиса я грабна под мишницата, взе торбата и затръгна към входа.
Влязоха в апартамента. Ще се казваш Сима, каза Фиса и веднага я забравя. А върху Сима се упъхаха десетки гладни очи Коте-котенце! извика Фиса от кухнята, където разглеждаше съкровищата от торбата си, и котките изоставиха Сима, втурвайки се към звука. Сима огледа стаята и се ужаси. Не можеше да повярва, че двукраките живеят така. Купчини мръсни дрехи, легла от немитя чинии, урина и изпражнения навсякъде, рояци мухи и хлебарки. И много, много котки. Повечето измършавели, болни, с уплашен поглед. Но имаше и по-едри, агресивни, уверени любимци на Фиса. Защо и другите бяха там, Фиса и сама не знаеше.
Така започна адският живот на Сима живот в глад, в постоянен страх, където болестта и смъртта бяха норма, където гладните котки изяждаха новородените котенца, които Фиса не бе успяла да удави в кофата.
Сима бавно се приспособи. Намери си скрит ъгъл и живееше там.
Един месец по-късно осъзна с ужас, че ще стане майка. Имаше си приятел на свобода, ухажваше я хубаво, но не дълго. А сега в този ад щяха да се родят децата ѝ
Окоти се много тихо. Котенцата бяха прекрасни: черно момиченце, приличащо на баща си, и рижко момченце, като самата нея. Зърнинка и Ръжко
Колко ги пазеше Но кръгът се стесняваше. Един ден Фиса не се върна от копаенето край контейнерите. Дните минаваха, храната свърши, а котките започнаха да се изпоклатят един по един, търсейки спасение навън. Сима чакаше, докато накрая не остана почти никой. Тогава, в мъгливата сутрин, измъкна децата си през разбитото стъкло на балкона и тръгна. Носеше Зърнинка в устата, а Ръжко вървеше зад нея, треперещ, но решен. Улицата беше студена, но свободна. И когато слънцето проби между облаците, Сима спря, огледа се и разбра това вече беше техен свят.
