Веднъж донесох годеницата си да се запознае с майка ми, а на следващия ден останах с устата отворена, чувайки нейната молба по телефона.
“Ще дойда, мамо,” отвърнах аз, без да откъсвам очи от вестника. Статията за пенсионните увеличения никак не ми идваше на ум, редовете се размиваха пред очите ми. Твърде много мисли се въртяха в главата ми след разговора с Ели вчера.
Мария Стефанова влезе в стаята, носейки поднос с две чаши и чиния с бисквити. Синът ѝ дори не вдигна глава. Тя постави чая на масичката до неговото кресло и седна срещу него, внимателно го разглеждайки.
“Нещо си замислен днес.”
“Така, работа,” промърморях, най-после оставяйки вестника настрана. “Благодаря за чая.”
Мария Стефанова мълча отпи от чашата си, без да отмести поглед от сина си. Беше на шестдесет и четири години, но държеше се изправена, а пронизителният ѝ поглед издаваше човек, свикнал да търси истината.
“Георги Стефанов,” проговори тя строго, използвайки пълното му име, както в детството, когато беше направил нещо лошо, “стига се извиваше. Видях те вчера как си говорил с тази Ели на входа.”
Георги се закърши от чая. Майка му винаги умееше да го застигне неподготвен.
“Мамо, какво общо има Ели?”
“Общо е, че не съм вчера родена. Четиридесет години те отглеждам, мислиш ли, че не разбирам кога нещо сериозно те тревожи?” Мария Стефанова постави чашата си толкова рязко, че звънна. “Говори направо, какво си намислил.”
Георги стана, приближи се до прозореца. Навън беше късна есен, дърветата почти бяха останали без листа. Същата празнота чувстваше и в душата си дали от предстоящия разговор, дали от осъзнаването, че майка му е права за намеренията му.
“Искам да се оженя за нея,” каза той, без да се обърне.
Тишината се проточи толкова дълго, че Георги неволно се обърна. Майка му седеше изправена, с ръце, сложени в скута, и го гледаше с изражение, което познаваше още от детството когато тя се подготвяше за сериозен разговор.
“Синко, не се жени за беднячка,” проговори тя, гледайки го право в очите. “Моля те.”
Думите го удариха по-силно, отколкото очакваше. Не защото бяха неочаквани разбираше, че майка му не харесва Ели, но звукът им го нарани.
“Мамо, какво значение имат парите? Обичам я.”
“Обич, обич,” поклати глава Мария Стефанова. “А с какво ще живеете? Ти взимаш жалки стотинки в музея, тя в библиотеката още по-малко. Деца как ще отглеждате?”
“Както и да е, ще се справим.”
Майка му рязко стана, отиде до шкафа и извади албум със снимки. Прелисти го, намери желаната.
“Ето, виж,” посочи тя със пръст. “Това са баща ти и аз в младостта ни. Красиви, щастливи, влюбени. Знаеш ли какво стана после?”
Георги знаеше историята, но майка му явно искаше да я разкаже отново.
“Живеехме в обща квартира, с едната заплата на баща ти. Аз не можех да работя беше си малък, после се роди сестра ти. Парите свършваха до двадесетия месец, вземахме назаем от съседите. Помниш ли как ядяхме картофи и моркови по три дни?”
“Помня,” каза той тихо. “Но сега времето е друго.”
“Времето е друго, но хората същите,” затвори албума Мария Стефанова. “Бедността разяжда любовта като ръжда желязото. Първо се карате за дреболии той иска месо, а има само макарони. После за по-сериозни неща тя иска рокля, а му трябват обувки. А после вече не можете да се гледате.”
“Ели не е такава. Тя не иска излишни неща.”
“Засега не иска. А после? Когато види как живеят приятелките ѝ? Когато децата ви отидат на училище, а няма с какво да ги облечете?”
Георги се върна в креслото си, взе изстиналия чай. Думите на майка му го боляха, защото бяха истина. И сам мислеше за това, лежейки без сън през нощта.
“А какво предлагаш? Да стоя сам цял живот?”
“Намери си прилично момиче. С образование, с добра работа. Спомняш ли си Светла Димитрова? Сега работи в банка, взима добра заплата. И красива е, и умна.”
“Мамо, не се жених за работа, а за любов.”
“Не се прави на романтик,” отсече Мария Стефанова. “На твоите години време е да мислиш с главата, а не със сърцето. На тридесет и пет си, времето за Ромео и Жулиета мина.”
Георги се намръщи. Майка му умееше да уцелва болките, особено когато беше права.
“И според теб щастието се гради ли с пари?”
“Не с пари, но и без тях не става,” тя стана, събра съдовете на подноса. “Добре, няма да те убеждавам. Сам си мъж, сам си преценявай. Само помни думите ми, когато животът стане непоносим.”
Георги остана сам, но покой не дойде. Думите на майка му се въртяха в главата му, пречеха му да мисли за друго. Взе телефона, искаше да се обади на Ели, но се откажа. Какво да каже? Как да обясни, че майка му е против връзката им?
Вечерта Ели се обади сама.
“Здрасти, как си? Нещо беше странен вчера.”
“Всичко е наред,” излъга той. “Само съм уморен от работа.”
“А аз днес видях една рокля,” гласът на Ели стана мечтателен. “В онзи бутик до парка. Синя, много красива.
