На 67годишна съм и живея сама в Порто, в старо двестаен апартамент, където преди се чуват детски смях, ароматът на домашен пай, вечерите са изпълнени с музика, а коридорът е пълен с изоставени палта и раници. Сега всичко е потиснато мълчание, толкова гъсто, че понякога стени изглеждат като да не дишат. Бившият ми съпруг почина пред осем години. Децата ми вече са възрастни и аз съм истински сама без никакви образни сравнения, просто чиста самота, която отеква във всеки ъгъл.
Продължавам да работя, не защото ми липсват пари пенсията ми, макар скромна, покрива разходите. Работата е единственото, което ме спира да се изгубя. Рутината ме пази от безкрайното мълчание, от телевизора, който говори сам, и от хладилника, където купа супа стои три дни.
Нямам хобита и, за да бъда откровена, нямам и желанието да си ги създам. Смятах, че съм станала твърде стара, за да започна нещо ново. Тази идея ме следваше години наред. Помолих сина си той има три деца и живее в къща в предградията да се преместя при тях и да помагам с внуците. Невестта ми я отхвърли без обтички: трудно е да се споделя дома с възрастен човек. Не я обвинявам; младото поколение има свои нужди, свои пространства, свои правила.
Бих искала да се преместя при дъщеря си. Тя има работа, семейство и двама деца, и ме обича. Винаги ме посреща с радост, кани ме на обяд и слуша историите ми с усмивка. Но да живее с мен не желае не заради липса на обич, а защото животът й вече е насочен. Когато съм с нея, сърцето ми се изпълва с шум, движение, живот. Колкото повече време прекарвам там, толкова по-трудно е да се върна в празния си апартамент. Въпреки това се връщам, защото нямам друг подслон.
Запитах се: дали старостта задължително трябва да е такава, със неизбежна самота? После нещо в мен се счупи. Разбрах, че не можем да продължаваме така. Не е въпрос на възраст, а на загубеното усещане за живот.
Психологът, с когото говорих наскоро, ме посъветва: С 67 години не сте стара, сте жива, но сте изгубена. Той обясни, че липсата на хобита или дори желанието за тях е предупредителен сигнал може би началото на депресия. Трябва ви помощ от лекар, терапевт, от самия живот.
Той добави, че децата не са длъжни да споделят с вас своя дом; те са изградили свои животи и това е здравословно. Но и вие можете да създадете нещо ново. Сега имате време и енергия, никой не ви налага нищо, никой не ви притиска. Това е свобода, а не присъда.
Търсете занимания безплатни клубове, изложби, работилници, лекции. Намерете нещо, което ви провокира любопитството. Посетете места, където никога не сте били. Срещнете нови хора това е възможно във всяка възраст, посъветва той.
Размислих и осъзнах истината. Колко места отложих за една ден? Колко книги оставих за по-късно? Колко души, като мен, сега седят у дома, мислейки, че вече не са нужни на никого?
Все още се страхувам. Страхът не е грях; грях е да се предадеш. Аз не се предавам, не сега. Обещах си, че ще опитам. Нещо малко. Да се разходя до две нови спирки. Да вдигна крачка към библиотеката. Да се запиша на курс по рисуване или в градинарски клуб. Кой знае?
Децата са тук, дори и да не живеем под един покрив. Телефонират ме, прегръщат ме, обичат ме. Това също е щастие и ми е достатъчно, за да не се чувствам изоставена. Животът се е променил и е време и аз да се променя заедно с него.
На 67 години съм жива и пред мен има нови добри неща. Важно е да си го напомням всяка сутрин и да не се страхувам от новото начало, дори то да е само чаша кафе и крачка навън.
Днес разбрах: самотата е избор. Аз избрах да отворя вратата.
«На 67 години съм, живея сама… Помолих децата да ме вземат, но те отказаха. Не знам как да продължа с живота си сега»
