Спомням си онзи ден, когато Вероника, седейки пред разлятата брашно на пода, се опитваше да задържи сълзите. Под тускналата светлина на кухненската лампа бялото от брашното се сплиташе като снежни кристали върху линолеума. Нямаше време за поезия гостите щяха да дойдат след час, а тартата дори не беше започнала.
Отново каквото разбъркваш? гласът на Огнян, който влезе в кухнята, прозвуча строг. Майка ми идва, а ти отново… както винаги.
Вероника вдигна устните, без да каже нищо.
Не нарочно, Оге, пакетът се разкъса, отговори тя.
Ти винаги нещо се къса, пада, се счупва, мъжът отвори хладилника, вдигна бутилка минерална вода. Тридесет и пет години ти, а като дете несръчен.
Вероника започна да събира брашното в кутия, скривайки обидата. Десет години в този брак я научиха да глътне сълзите без да се изправя.
Тръгвам да посрещна майка, Огнян погледна часовника. До седемта постави масата. Днес се опитай поне да не се срамуваш, добре? Празникът й е юбилей.
След като вратата се затвори зад него, Вероника се спусна на столчето и вдиша дълбоко. Спомни си как се запозна с Огнян в библиотеката, където работеше. Той беше внимателен всеки ден пристигаше, носеше книги по нейния съвет, стоеше до късно. После я покани на театър. Тя се чувстваше като героиня от роман самотна майка от предишен брак, обичана от красив, самостоятелен мъж. Както обикновено, приказката не продължи дълго.
Синът им Кирил се появи безшумно, като призрак.
Отново ли той се появява? попита той, показвайки към входната врата.
Спри,, го прекъсна Вероника. Говориш за отчима си.
Този, който те третира като слуга.
Вероника нямаше как да му възрази. На шестнадесет години Кирил виждаше нещата твърде ясно.
Трябва да учиш, а не да подслушваш нашите разговори, пробурка тя, продължавайки да чисти.
Кирил се разсмя, но не спори. Вместо това свинча ръкави и започна да помага.
Трябва да поговорим, мамо, каза той сериозно. Искам след гимназията да се запиша в Варна, на компютърни науки.
Варна?, замръзна Вероника с парцала в ръце. Но бяхме се разбрали за нашия институт, общежитие,
И Огнян, който те дърпа по всяко удобство, прекъсна го Кирил. Не мога повече да гледам това, мамо.
Кирил, това е възрастен живот. В семейството всичко се случва, отвърна той.
Това не е семейство, мамо. Това, прекъсна и излезе.
Към часа на гостите Вероника успя да се подреди, да накрие масата и дори да изпечe ябълков пай гордостта й в кухнята. Свекърка Нина Петровна, изтънчена жена в елегантна рокля, прегледа масата с критично око, но не каза нищо. Това вече се счупваше като победа.
Седнете, Нина Петровна, подскача Вероника. Олга и Владио са почти тук.
Свекърката се спусна на стол, оправи сивата си коса.
А къде е момчето ти?, попита тя, като говореше за домашен любимец.
Кирил е в своята стая, ще го позвъня, отвърна Вероника.
Учейки ли отново?, продължи тя. Какво полза от това? Ръцете му са като от баща му.
Вероника оцени, но не отговори. За първи път в живота си се задържаше, вместо да обида мъртвия й първи съпруг който никога дори не е бил в картината. Обиждането му изглеждаше неморално, но да се противопостави на свекърката беше невъзможно.
Звъна вратата и влезе Олга с Владио сестра на Огнян и нейният съпруг, успешен бизнесмен, когото Огнян винаги се ядоса.
Честит рожден ден, мамо!, вдигна Олга, прегръщайки Нина Петровна. Изглеждаш чудесно! Не се чува, че имаш шестдесет!
Нина блесна от радост. Олга винаги знаеше точните думи.
Радко, Владио целуни ръката на Вероника, изглеждаш прекрасно. Нова прическа?
Благодаря, че забелязахте, отговори тя, улавяйки недоволния поглед на Огнян.
Огнян започна да разлива шампанско, пренебрегвайки Кирил, стоящ до стената.
Наздраве за рожденичката!, изкрещя. За найчудесната майка на света!
И за баба!, добави Олга. Между другото имаме изненада за теб.
Каква изненада?, попита Нина с подозрение.
С Владио очакваме бебе!, обяви Олга горещо.
Нина избухна в сълзи от радост. Владио блесна, Огнян се усмихна напрегнато.
Поздравявам, каза Вероника тихо. Прекрасни новини.
А вие защо не раждате?, изненада се запита Нина, обръщайки се към Вероника. Огнян е почти четиридесет, а няма свои деца. Един чужд в къщата.
Тишината се спусна. Вероника почувства как цвета избледнява.
Мамо, говорихме за това, прошепна Огнян със скръб.
За какво говорихме? Че жената ти кариерата поддържа?, изръмжа свекърката. Каква кариера в библиотека! Моите внуци се гледат от детегледачки, а аз гледам твоят Кирил! И ако има шанса да имаш момче, тогава
Нина Петровна!, избухна Вероника. Кирил е тук.
Не вретя ли?, попита свекърката, обръщайки се към внука. Бъка, бъка, винаги в ъгъла си, думи не изкарваш. Варна, казваш? На какво място?
Вероника остана в недоумение. Как свекърката знаеше за плановете на сина?
Аз ще си го изкарам сам, каза Кирил спокойно. Вече имам дистанционна работа правя уебсайтове.
Какви уебсайтове?, се намеси Огнян. Трябва да учиш сериозно, а не да се занимаваш с глупости.
Това не е глупост, това е бъдещето ми, отговори Никол. И парите са неплохие.
Кой ти даде разрешение?, вдигна глас Огнян. Под моя покрив живееш спазвай моите правила!
Твоят покрив, твоите правила, пробълна Кирил. Но аз не съм твоят син, нали? Не съм задължен да ти слушам.
Огнян избледня, червен като кървав червен камуфлаж.
Точно така! Не съм син и никога няма да бъда!
Оге!, извика Вероника. Престани!
Какво съм казал?, вдигна рамене Огнян. Казах истината! Десет години го храня, обличам, а той не благодарен. Седеше в стаята си, гледаше компютъра, а сега и в Варна иска да отиде без мен!
Без мен?, усмихна се Кирил. Това не ме интересува. Ти не си нищо за мен.
Вероника, в отчаяние, превключи погледа между сина и мъжа. Оге, моля, не днес. Нина Петровна има рожден ден.
Не, найподходящият момент!, продължи Огнян. Десет години търпяш мъка, а сега искаш да плащаш за образованието му в Варна?
Нина Петровна кимна одобрително, Олга и Владио се загледаха в чиниите си, а Кирил стоеше блед, но спокоен.
Ще си го изкарам сам, повтори той. Не ми трябва нищо от теб.
Сериозно ли?, фыркна Огнян. А покривът? Храната? Дрехите? Всичко мое! И ако искаш да живееш така без Варна! Учиш се тук, под моето око. Това е моето условие.
Вероника усети как нещо се пробива в сърцето й. Десет години търпеше упреките, пренебрегването, заради стабилността, заради покрива и заради Кирил. Сега Огнян поставяше условия на сина й.
Може би е време да спрем?, прошепна тя. Имаме рожден ден, а ние създаваме хаос.
Това твой син създаде сцената, контрира Огнян. Както винаги всичко е заради него. И ти го защитаваш! Какъв безмилостен кучак и майкаптица! Да живееш ли на моя врай?
Вероника се изправи бавно от масата. Тишината се спусна в стаята.
Тридесет и пет години работих в библиотеката, проговори тя с изненадващо твърд глас. Имам две висши степени. Не те молих да поддържаш сина ми ние се справяхме преди теб.
Наистина ли?, подхвърли Огнян. Не забелязваш нищо!
Защото не исках да виждам, отговори тя. Трябваше ти послушна домакиня, а не съпруга. Ставах така, но достатъчно е.
Какво означава това?, се зачуди Огнян.
Значи,, обърна се към сина си, че Кирил и аз заминаваме.
В стаята настъпи гробовисока тишина.
Вярваш ли, че си в себе си?, изненада се преобърна Огнян. Къде отивате?
Първо при сестрата ми, каза спокойно Вероника. После ще намерим квартира. Ще търся работа попо-добра, може би дори в София.
Кирил гледаше майка си с удивление и възхищение такъв я не беше виждал досега.
Невъзможно, разсмя се Огнян нервно. Ще си пропаднеш без мен. Колко получаваш в библиотеката? Копчета! Как ще плащаш наема?
Това вече не е твой проблем, отговори Вероника. Като цяло съм заместникдиректор в библиотеката, заплатата е прилична. Никога не те интересуваше.
Какво говориш!, обръна се към майка му. Чух ли? Оказа се, че живеем с кариеристка!
Твоята майка чува достатъчно, се намеси Владио, съпругът на Олга. И може би е време да спрем? На майката й юбилей, а ти правиш цирк.
Ти какво правиш?, изръмза Огнян. Семейните работи!
Каква е това семейна работа?, поклати глава Владио. Начинът, по който третирате съпругата и пасинка, е без думи.
Владио, спри, се опита Олга, но беше късно.
Трябва, настоя Владио твърдо. Десет години гледах този кошмар. Достатъчно е. Огнян, превърна се в деспот. Ако Вероника реши да си тръгне това е найдобрата нагласа за нея.
Нина Петровна задъхна от ярост.
Как смеете! Синът ми прави всичко за тях, а те
Мамо, прекъсна я внезапно Олга, гласът й мило. Владио е прав. Погледни какво се случва. Твърде е зле.
Вероника, без да чака продължението, тихо излезе от стаята, следвана от Кирил. В спалнята тя извади куфар и започна да събира найнеобходимото.
Ти сериозно?, попита сина, не вярвайки на очите си.
Повече от всичко, кимна Вероника. Събирай вещите си. Тръгваме.
А какво с, замълчаше той, не можем просто да излезем. ТТъй като вратата се затвори зад тях, в сърцето на Вероника разцъфти нова надежда за свободен живот, далеч от оковите на миналото.
