Главната награда
Мария Георгиева остана вдовица на 32 години, с две деца синът Борис и дъщеря Йоана.
Забравила за личния си живот и цялата си нераздадена любов насочила към по-големия Борис. В спокойното и кротко момче тя виждаше своята подпора на старини.
А Йоана беше като баща си мечтателна, неспокойна, с искра на своенравие в очите. Не се подчиняваше на строгите правила на майчиния свят. Разговорите им често се превръщаха в пререкания.
Трябва да мислиш за бъдещето, не за тези си глупави стихчета! викаше Мария Георгиева, изтръгвайки тетрадката от ръцете на дъщеря си.
А какво да правя в това бъдеще? Да работя във фабриката като теб? Да оцелявам? отвръщаше Йоана.
Междувременно Борис израстваше в атмосфера на обожание. Грешките му бяха опрощавани, а малките му победи възвеличавани. Той бързо разбра: майка му винаги е на негова страна. Ще направи всичко за него, стига да не я разстройва. Не беше лош, просто се научи да бъде удобен и да взима.
Йоана, изтощена от студената война с майка си, напусна дома си на 18. Записа се в Педагогическия университет, получи стая в общежитието. Обаждаше се рядко, идваше още по-рядко, а всеки нейн престой свършваше със скандал.
А после изчезна напълно.
Когато съседките питаха за дъщеря ѝ, Мария Георгиева мръщеше и гледаше встрани. Борис, ако майка му заговореше за сестра му, само кървеше с рамене: Лошо ѝ беше тук, нека сама си оправя живота. Той вече беше женен, но все пак идваше в неделя да хапне любимите си кюфтета, да вземе кутия с храна и малко пари за дребни разходи.
Минаха пет години.
Един ден на прага на майчината къща се появи Йоана. Не сама. За роклята ѝ се държеше малко момиченце с огромни очи. Самата тя беше слаба като сянка и кашляше, сякаш гръдният кош ще се скъса.
Какво е това? попита Мария студено, поглеждайки детето.
Оказа се, че Йоана не е изчезнала просто така. Криела от всички бременността и раждането на дъщеря си знаеше, че майка ѝ няма да я похвали. Работила на две места, живеела в мизерия, докато здравето ѝ не се счупи. Лекарите не обещаваха нищо ставаше въпрос за малко повече време. Трябваше някой да се грижи за малката Мария
И така кръгът се затвори. Йоана трябваше да се върне там, където веднъж толкова бързаше да напусне.
Мария Георгиева ги прие без думи. Не от любов, а от прекалено чувство за дълг. Какво ще кажат хората, ако изгоня болна дъщеря с дете? това я движеше.
Настаниха се в най-малката стая. Йоана бавно угасваше. А момиченцето, Мария, като филче, пробиващо асфалта, започна да размразява сърцето на баба си.
Мария Георгиева откри, че това малко същество не я се страхува. Вярва ѝ. Очаква само доброто. Обича я. Мария ѝ носеше рисунки за баба Мари, прегръщаше я сутрин и се опитваше да я развесели, когато тя мръщеше. Ако през нощта я безпокоеха кошмари, не тичаше при майка си, а при баба си и оставаше до сутринта в широкото ѝ легло.
Йоана почина тихо, сякаш и не е живяла.
В къщата останаха две жени едната с всичко зад гърба си, другата с всичко пред себе си.
Тогава ледът се разтопи.
Мария Георгиева, която цял живот се страхуваше от слабост, я откри в себе си. Учеше внучката си да пече баници, разказваше стари семейни истории (разбира се, такива, в които нямаше място за кавги с нейната майка), плачеше в съня си, осъзнавайки колко е била студена към дъщеря си. Любовта ѝ към внучката беше болезнена, късна, отчасти изкупление.
На Борис това не му харесваше.
Майко, ще я разглезиш! мрънкаше, гледайки как тя купува ново рокльо на момичето. Не сме милионери.
С мои пари го правя! отвръщаше рязко Мария, и за пръв път в гласа ѝ се чу твърдост, насочена срещу сина ѝ.
Минаха години. Мария порасна и стана човекът, без когото баба ѝ не си представяше живота. Борис идваше все по-рядко, посещенията му станаха формалност. Но беше убеден, че апартаментът и вилата на майка му са негови по право племенницата беше чуждестранно лице, не пряк наследник.
Мария Георгиева виждаше всичко. Забелязваше погледите му, плъзгащи се по стаите. И всеки път, след като изпиеше ракия, синът ѝ намекваше, че е време за подреждане на документите. Сърцето ѝ, научило се да обича наистина, се свиваше от мъка за него. За момчето, което така и не порасна.
Решението дойде тихо. Тя не написа завещание, което щеше да разгони всички след смъртта ѝ. По-мъдра беше.
Просто заведе внучката си в банк и прехвърли спестяванията си върху нея. Не беше огромна сума, а скромните ѝ натрупани левове, спестявани за черни дни, които, за щастие, не дойдоха.
Бабо, защо? Не ги искам! отказваше Мария.
Млъкни каза строго Мария Георгиева. Не е за теб. А за мен. За мое спокойствие. Да знам, че имаш своя хляб. Да не зависиш от никого, когато ме няма. Особено от тях.
Под
