Леля Зорница, а къде е Мишо?
Защо ти трябва?
Та щяхме да ходим за гъби от сутринта.
Отиде, с момчетата отиде.
Как отиде? устта на момичето се разтрепериха. Той ми обеща
Слушай, Таньо, защо се закачаш за едно момче, а? Скоро ще трябва да търсиш мъж, а ти се мотаеш след едно дете. Хайде, бегай с момичетата, стига си досаждала на Мишо, мирно ти казвам.
Зорница не понасяше тази широкоуста, дългокрака Таня, която наподобяваща чапла в блато. Сърцето ѝ се свиваше, щом я погледне дете е, а колко неприятна!
Устните на Таня трепераха, а по изпъкналите ѝ очи се появиха сълзи.
Пфу, недоразумение, а не момиче! Зорница плесна с рамене и се отправи към задния двор. Ето я, закачила се, широкоустата. Не оставя момчето на мира.
В този момент от свилника изскочи синът ѝ, Мишо.
Къде?
В гората.
Свинете почисти ли?
Почистих, мамо.
Сламата нахвърлях ли?
Нахвърлях.
Кокошките трябва
Мамо, цяла сутрин работя, ваканция ми е! Освен това щяхме в гората, затова станах рано. Момчетата ме чакат.
Кои?
Мамо, какви са тия въпроси? Обикновените Васко, Венци, Славчо, Пламен и Гошо.
Никой не липсва?
Не, мамо, трябва да вървя.
А тази широкоуста, и тя с вас? Едно момиче с момчета?
Стига, мамо! Какво ти е направила Таня? Тя ми е приятелка.
Приятелка, Мишо Зорница го хвана за рамо и прошепна: Не се мотай с нея, синко, не трябва. Ще те завърже, грех ще има. Слушай ме.
Мамо, какво говориш? момчето се измъкна от юмруките ѝ и изтича без да се обръща, като скочи на велосипеда.
Таньо! Таньо! чу гласа му, седна и заплака.
Защо се закачила за едно момче? Какво и трябва? След две-три години ще се оженят, а после ще докара тази широкоуста: Мамо, тате, ще се женя, обичайте я! Не, няма да стане, няма!
Зорница изтри сълзите, стана решително и се запъти към портата. Излезе, постоя малко, сякаш колебаше се дали да направи онова, което е замислила, и тръгна решително по улицата.
До оградата, в жълтия пясък, си играеха деца. Зорница извика едно, късоглавово и жилаво.
Андрейчо, майка ти вкъщи ли е?
Вкъщи е, отвърна момчето, ровейки се в пясъка.
Повикай я.
Мааам! изрева момчето.
Тьфу, мислех, че ще тича, а то крещи! Цялото семейство са такива.
Ехо! отвърнаха от двора.
Ела насам, те вика лелята.
От портата изпълзя Андрейчовата майка, пъпчивата, широкоуста Радка, дългокрака като дъщеря си.
Радко, ела насам.
Здравей, Зорнице! Какво става? Нещо се е случило? С децата ли? попита тя, бързо изтривайки ръцете си в престилката.
Нищо, типун на езика ти! Но може би Кажи на Таня да спре да се мотае след момчетата. Момиче е, все пак
Какво?
Е, нека не бяга с момчета, нека не досажда на Мишо.
Ти, Зорнице, някаква лудница изяде ли сутринта? Какви ги говориш? Деца са, бягат. Спомни си себе си! Всички сме бягали с момчета по гъби, по горски плодове, да берем трева за зайците
Може би ти си бягала, а аз не съм, отсече Зорница. Аз си знам как трябва да живее едно момиче. И сина си знам кого да пускам до него. Не искам никакви приказки, Радко. Кажи ѝ, или ще кажа аз, но по свой начин.
Радка я гледа дълго, после сви рамене и се обърна към къщата:
Таньо, ела насам!
Но Таня не идваше. Откъм гората се чу звън на велосипеден звънец, смях, птичи писък.
Зорница застана на пътя, стиснала устни, докато слънцето клонеше към залез, а сянката ѝ се проточи като дълга, мълчалива пазачка.
