«Не мога повече. Сбогом, Димитре,» написах тези думи без възклицателни знаци, съвсем спокойна. Димитър никога няма да ги прочете. След кратко колебание запалих бележката.
…С Димитър имахме страстна, необуздана любов обжигаща, изтощителна и безкомпромисна. Летяхме към пропаст без да се оглеждаме.
…Той имаше съпруга и три малки деца, аз двама сина и мъж. Всички ни смятаха за луди. Съвсем сте се откачили! казваха ни. Семействата ви страдат! Но ние не виждахме никого. За нас светът беше само нас двамата без граници, без пречки.
След всяко среща осъзнавах, че никога не бих искала деца от Димитър. Ни-ко-га.
Той говореше за своите деца така:
Не съм от тези, които глезят децата. Жената искаше да имаме повече. Аз какво?
Тази позиция ме притесняваше, но не бях наясно дали искам да се омъжа за него. Нека си правят деца, това е тяхно решение.
…След три години се омъжихме за Димитър. Бяхме щастливи. Моите синове останаха с мен.
Когато децата му пораснаха, започнаха проблемите безкрайни обаждания, посещения на работата му, молби за пари. Винаги едно и също липса на средства. Димитър им помагаше, чувствайки се винаги виновен. Децата го използваха без съвест, знаейки, че вината му ги оправдава. Исках и аз да ги съжаля, но за тях бях враг номер едно.
…Годините минаха. Сега Димитър има пет внука и те не са последни. Най-голямата му дъщеря избяга от тиранин съпруг, живее с три деца и разчита на помощ. Най-малката получава помощи като самотна майка, но живее разкошно, все ѝ е малко. Средният син е запойник вечно пиян, без работа, плаща алименти, които Димитър изкарва от нашия бюджет. Внучката му прилича на него като две капки вода, и той я обича най-много.
Димитър е задлъжнял до гуша, но децата му не знаят. Знаят само аз и моите синове, които ме убеждават да напусна спонсора. Веднъж го помолих за парфюм. Той се изненада:
Зайко, знаеш, че не усещам миризми. Защо да харчим излишно? Ще ти купя скоро.
Да, явно след осем години отвърнах горчиво.
Вече не моля за нищо. Винаги има извинение VIP стая за Марийка в родилното (защо не обикновена?), кожено яке за внучката (пухник не става ли?), нови обувки за тридесетгодишния син…
Ако се караме, винаги е заради децата му. При скандала винаги казвам: Ако се разделим, Димитре, благодари на децата си! А той твърди, че не може да живее без мен. А аз? Уморена съм! Искам да живея за себе си, а не за неговите деца. Погледнах пламъчето, което изяждаше последните букви от моето сбогом, и затворих очи. Стаята утихна. Отвън вятърът разклащаше дърветата, сякаш и те шепнеха: време е. Отворих чекмеджето, свалих пръстена от нощното шкафче и го оставих до снимката ни усмихнати, млади, обезумели. Облякох якето, взех чантата. Вратата изщрака тихо зад мен. Улицата беше мокра от дъжда. Не се обърнах.
